„Европейските султанки на Османската империя“ е като „Приказки от 1001 нощ“ – интригуващото сравнение накара мнозина да разтворят книгата на българския учен и писател.

Истината обаче се оказа много по-богата. Книгата на живеещата в Бургас и Лондон Анна Бъкстон може да се чете и като турски сериал. Стига човек да е достатъчно упорит да следва само пикантните пасажи в нея…

Иначе си е прекрасно историческо разследване. Пътуване с еднопосочен билет назад във вековете. И прекрасен повод да научим повече за себе си… А заедно с това, за живата нишка от човешки съдби, довели до съграждането, пък и до разпадането на една империя, оставила подписа си и върху нас.

За това и още много неща си говорим с авторката – преброждаме историята и е повече от интересно!

– Откъде е интересът ви към историята? И как я приемате – като приказка или като извор на познание, което може да ни обогати днес?

– Интересът ми към историята идва от детството ми – аз съм пра-внучка на Вълчан Войвода и съм чувала много разкази и легенди за него и времето му в семейството си, както и за тяхното бягство от Беломорска Тракия до тукашните земи. В последствие, в Университета учих предметите Фолклор старобългарски и латински, които също бяха от помощ в историческите ми изследвания по-натам. Тогава изследвах и фолклорното богатство, оставено ни за Вълчан войвода.

Но историята, на която беше учено моето поколение, звучеше наистина като приказка – с успешни и страшни моменти. Всичко беше ясно и точно, кои са врагове, кои са приятели – нямаше неясноти, но имаше огромни дупки. Когато се преместих да живея в Англия и започнах да чета същата история от гледна точка на световните източници, се оказа че тя е доста по-различна от онова, което аз бях учила. Това ме вдъхнови да започна да събирам материали за българската история. В последствие, когато комунизмът падна, в България също се появиха много източници, които даваха по-верни версии на историята и изтъкваха неясните моменти в нея.

За мен историята е нещо изключително важно – тя трябва да ни покаже истините за миналото ни, за да се отърсят очите ни от тези пелени от мъгла, в които ни беше потопил комунизмът, и да разберем кои сме, накъде вървим и кои са спътниците ни.

– У нас Османската империя е с трайния образ на едно голямо зло. В един момент всичките тези принцеси и султанки са като извадени от източна приказка. Какво губим, като не познаваме историята на своите завоеватели?

– Идеите ни за Османската империя са до голяма степен наложени от балканският фолклор. Нашият голям герой Марко Кралевичи, заедно с Константин Драгаш, владетеля на Велбъжд, са били най-верните васали на империята. Техните войски са подкрепяли всички големи битки, водени от османците. И когато народът не може да пее за истината, той си я измисля – превръща Марко в боец-единак, който побеждава всички винаги. Комунизмът ни е натъпкал главата с образи на убийства и ужаси, които са ставали по времето на падането на царството ни или пък на някои въстания, но въобще не са били всекидневие през петте века.

Наистина за историята на османците се знае много малко в България, въпреки че има доста издадени книги на тази тема. А тя е интересна. Дано моята попълни някои празнини.

Султанките – принцеси или не, са направили доста важни за нас неща, те често са спирали или започвали войни. Те са комуникирали с дипломати и са влияели на това, което става в Европа.

– Говорим за османците като за патриархално общество, а в същото време вашата книга показва колко важна е била думата на жената. Може ли да определим ролята й? И изобщо, прогресивно или консервативно е отношението на османците към нежния пол?

– Да, обществото е било патриархално, но в неговата основа е вписано едно уважение към жената – особено майката, съпругата, любимата. Султанките, които са имали най-голямо влияние, са успели да го постигнат чрез умело посредничество. Дъщерите на султанките винаги са били женени за везири, което е помагало за по-лесната манипулация на правителството. Имали са еврейки-посреднички, които са били връзката между тях и дипломатическия корпус в Истанбул. Много от тях са кореспондирали с европейски монарси, управляващи по тяхно време. Авторитетът им и уважението към тях в двора са били огромни.

Ролята на жената в султанският двор е била най-вече да опази децата си и ако един от синовете ѝ седне на престола, вече е имала силата и възможността да направлява политиката в империята, да влияе на мъжа, сина или внука си във всяко едно отношение. Жените, които описвам, са били много богати и благодарение на това са успели да построят изключително красиви сгради не само в Истанбул, но и в цялата империя – архитектурното им наследство е огромно. Първите султанки също са се борили за спасяването на християните по време на падането на Балканите под османците. В последствие, те се грижат за социалнослабите в обществото и за образоването на нацията. Във всички тези активности те са били подкрепяни и окуражавани от мъжете около тях.

– Откъде дойде вдъхновението да съберете всички тези жени в една книга? И защо акцентът ви падна върху европейския им произход?

– В първата си книга, след смъртта на всеки султан, имах глава, в която се описваха всичките му значими жени. Тогава видях колко интересни са съдбите им и какво огромно влияние са имали те върху империята.

И реших, че ако събера историите на жените след падането на Константинопол (където свършва първата ми книга), те ще се окажат също интересни. Така и беше.

Също разбрах, че никой не е писал особено много за тях – историята се върти най-вече около мъжете, но се оказва, че в много случаи жените са били по-активни и са направлявали империята. Има един период в Османската история, наречен „Султанството на жените” – като признание за ролята, която са играли по това време.

Според мен европейският им произход е изключително важен. Доста от тези жени са били образовани в домовете си, преди да са пленени от пирати и т.н. Те са знаели доста езици. Поне 4-5 са били дъщери на свещеници, което е предполагало, че за познавали християнската религия много добре, знаели са гръцки и (или) латински освен другите езици. Те са имали различен поглед към живота на обществото, семейството, музиката, модата и т.н. Много от тях са били заобиколени от сънародници – запазили вярата си или покръстени, които също са им помагали да прокарват определени линии в политиката. А да не говорим за това, че са имали доста дъщери, женени и с деца, на които са предавали гените си. Някои от тях са били изключително горди от произхода си като Мара Бранкович, Тамара Шишман, Нурбану, Сафие. Няколко са посетили родните си места и са довели роднини при себе си.

– Някой ще каже, че историите са прекалено пикантни. Това ли е било истинското лице на империята – твърде малко задръжки, твърде много страсти…

– Всъщност пикантните истории са относно няколко личности. Иначе предполагам, че вашите читатели са посещавали Топкапъ музей и са видели, че малките стаички, в които са били натъпкани 300-400, че и повече жени през някои периоди, въобще не съответстват на огромните пространства, показвани ни в турските сериали. Да, имало е много борби между жените, много явни и задкулисни пререкания, физически нападения. Животът им е бил труден и най-вече много несигурен. Да не говорим за безбройните болести, които непрекъснато върлували из харема и високата детска смъртност.

Идеите за пикантен секс и полуголи одалиски идва най-вече от въображението на западноевропейските художници от 18-и и19. век, които налагат идеята за огромна разгулност. Предполагам, че е имало танцьорки-робини, но ако някои от жените, за които пиша аз, са били такива, то те са се издигнали много бързо над това ниво.

– Книгата ви по някакъв начин провокира интереса на любителите на турските сериали. Това добра констатация ли е според вас?

– Тези, които прочетат книгата ми, ще намерят съществени разлики с турските сериали. Там историята е залепена с дъвка. Политическата коректност диктува какво могат да показват те на зрителите. Освен това, след Ердоган, дори и сериалите стават по-консервативни. Дано тези, които са гледали сериалите, да прочетат книгата ми и да осъзнаят разликите. От друга страна, положителен е фактът, че тези сериали имат все пак за главни героини тези жени–европейки и така променят гледната точка в историята.

– Можем ли да говорим за Османската империя положително? Дали ние, българите, сме способни на това?

– Когато започнах да изследвам материалите за първата ми книга – „Тамара Шишман и Мурад I – или въздигането на османците и падането на Балканите”, ми се наложи да навляза доста по-надълбоко в турската история. В първите 5-6 века от съществуването си тя е била много положителна като империя – но при нас надделяват спомените от нейния упадък, когато ние сме пострадали най-много.

И за да съм ясна, положителните моменти в Османската империя са, че тя приема всички религии – по теория християни, мюсюлмани и евреи за равностойни граждани – с малкото изключение на това, че евреите и християните са плащали с по 5-6 акчета такса в повече към хазната. Всички са били разделени на милети и ние сме си имали патриарх. И по тези причини не е имало повсеместно покръстване, защото султанът не е искал да се намали прихода към хазната му. Насилствено са покръстени са най-вече хората в Родопите и македонските земи, които са били смятани за богомили – османците са ги третирали като хора без религия.

И тъй като евреите са имали свобода в империята, тя е приемала всички бегълци-евреи, гонени от инквизицията в Западна Европа. В нашето царство са се заселили също доста такива бегълци. Навсякъде те са били ценени поради търговските си способности, както и високото им образование, знаенето на много езици и широкия им мироглед. Много от тях са заемали високи позиции в управлението на империята. Ние си имаме царица-еврейка.

Благодарение на високата оценка на търговските възможности на българите по това време много от тях са събрали огромни богатства, като са търгували по широкия диапазон на империята. С тези пари те са построили красивите къщи в Копривщица, Трявна, Пловдив и къде ли не. Тези пари са им помогнали да изпратят децата си да учат в Западна Европа, където освен че са се образовали, те са се заразили с национализма на Гарибалди и съдвижниците му. С тях са финансирали революционни комитети и училища, строяли са обществени сгради. Така че имаме също за какво да сме благодарни на империята – освен за споделената кухня, музика и архитектура.

– Източниците, които ползвате за книгата, са удивително много. Получи ли се онова, което си представяхте в началото?

– Всъщност в началото аз нямах точна представа какво ще се получи. Дори не знаех колко и кои жени ще включа в книгата. Имах една основна база информация за няколко жени, но с пристигането и усвояването на все повече източници от различни гледни точки нещата започнаха да се пооформят.

Беше много приятно и да пътуваме до местата, където има информация или останки от времето на определени султанки – Ловеч, Търново, разбира се, Истанбул, Смедрево, Куртеа де Аржеш и т.н. Бях много бях учудена, че днес няма гроб на Тамара, а аз очаквах, че такъв съществува.

– Ако можете да избирате, в коя от султанките в книгата бихте се превъплътили?

– Ох, това е много труден въпрос! Може би в Айше-Соня Султан, чийто мъж е бил голям джентълмен и тя все пак е преживяла 20 години в родната си – в Родопите!

– А каква е според вас ролята на жената в политиката днес? Кое от качествата на образите в книгата примерно би помогнало на Тереза Мей да е много по-успешна?

– Аз не съм чувала Тереза Мей да е много успешна като министър-председателка. Ако беше, ситуацията с Брекзита щеше да е оправена. Тя не е много добър манипулатор и трудно се справя с многото и различни претенции, които трябва да задоволи.

За нея са важни скоростта, с която разпознава враговете от приятелите, и способността ѝ да намери компетентни министри – тя не се справя добре в това отношение. Властта зад кулисите е много различна от тази пред кулисите. Всяка жена, която се появи пред кулисите, е в опасност. А също е и доста страхлива.

– Нека си представим за миг, че историята е бяла страница… Как бихте я променили?

– Много ми се иска да се направят повече ДНК-проби, за да видят българите колко различна кръв тече във вените им – може би тогава, народът ни ще промени отношението си по много въпроси.

Иначе археологията ни дава непрекъснато представа за нови неща, които често променят написаното и го изясняват. За мен най-важното в историята е да се знае истината – дотам, докъдето сме сигурни в нея.

– От сърце благодаря!

– И аз благодаря за интересните въпроси!

Интервю на Краси Проданов

От ледената красота на Кинг Джордж в Антарктида до окъпания в слънце Корфу, от тайнствените Азори до екзотиката на Папуа Нова Гвинея и Галапагос, тази книга събира 30 вълнуващи истории, в които магията на островите по света оживява.

Воден от стремежа си към непознатото, известният пътешественик Симеон Идакиев става част от пулсиращия островен живот, който се разкрива пред него в пълна хармония от цветове, вкусове и емоции. Всяко кътче поразява с красотата и богатата си история, с културата и традициите си. Впечатленията на автора са изкусно преплетени с любопитни факти от миналото и настоящето на всеки остров и показват различните му лица през вековете.

Тези страници са пропити с духа на приключението, с нестихващия копнеж по хоризонта и с порива към откривателство. Незабравимите преживявания, оживели под ерудираното перо на Идакиев, ни разкриват един свят, изпълнен със смайващи красоти и безценни чудеса, и превръщат и нас в приключенци, жадни за простора и свободата на „омагьосаните острови“.

Симеон Идакиев (р. 1941 г.) е български пътешественик, журналист, леководолаз и ветроходец. Автор на над десет книги за пътешествия и създател на над 400 филма, заснети в 120 страни на петте континента. Дългогодишен продуцент и водещ на популярното телевизионно предаване „Атлас“. През 2014 г. е приет за член на Кралското географско дружество на Великобритания. Тази книга е първият съвместен проект между Симеон Идакиев и издателство „Вакон“.

Цитат от автора:
„Винаги съм обичал да посещавам острови. Сигурно защото очаквам да открия там нещо загадъчно – нещо, което не съществува другаде. Усещането е ирационално, но понякога се оказва именно така. Късчета земя, заобиколени от вода; отделени от останалата суша, те сякаш са на друга планета. Как живеят хората там, тези островитяни? Различни ли са от нас и доколко? Природата там по-щедра ли е? Все въпроси, на които можеш да получиш отговор единствено когато се озовеш там…“

„Всяка културна работа е съзнателно творчество на живота“ е казал големият немски философ Вилхелм Винделбанд и как бихме могли да не отбележим, че тази мисъл ни импонира на нас – книжарите на „Хеликон“. Тъй като ние разчитаме предимно на творческите си умения, които ни правят богата палитра от хора и характери, за да провокираме повече интерес към книгите у вас, скъпи четящи хора, не можем да бъдем по-съгласни с този цитат. Ето защо лято 2018 за нас протече не само в забавления, но и в сериозна подготовка за едно отговорно културно дело, а именно възкресяването на една стара хеликонска традиция – Литературен клуб „Четящият човек“. Какво ни подтикна ли? Много просто, слоганът, който следваме от години – „За книгите и хората“, разбира се. Нашата любов към литературата е достатъчна да разпали огъня на знанието, но също и да искаме да предадем нашите и да получим вашите мнения и усет за качествена литература, разпределена в различни теми и срещи всеки месец.

Ето и летния обзор на събитията, проведени в „Четящият човек“:

Всичко започна на 24 юли с първото ни литературно събрание, чиято тема неслучайно бе „България – позната и непозната“. Мястото на срещата (както и на всички следващи) е книжарница „Хеликон-Витоша“ (София, бул. „Патриарх Евтимий 68“), часът е 17:00, а водещите – Светослав Светославов и Тори Алберт (книжари от „Хеликон-Витоша“). Докато фоайето се пълни с хора, осъзнаваме, че сме избрали най-красивата тема за начало на първия цикъл от срещи. Сякаш този ден остава най-ценният сигнал за нас, че родното, бащиното, вярата, България са първопричините да ни има, а оттук и да растем и да творим. Събитието бе вълнуващо не само за нас като организатори, но и за нашите гости. Поговорихме и обсъдихме истински важните теми, проляхме дори сълза от умиление и се разделихме с обещание за продължение на дискусията. Книгите, които бяха на фокус, са „Бабо, разкажи ми спомен“ и „Пътеписи за душата на България“ от много награждаваната българска авторка Ивинела Самуилова, разгледахме и някои сборници като „101 отбивки“, за да споделим личните си преживявания.

Следващите две литературни срещи (август и септември) бяха посветени на както интересни, така и необятни теми.

„Завръщане в едно лято“ бе второто събиране от лятната поредица. Мястото, часът и водещите – вече знаете, познатите дотук, но гостите – различни. Книгите, върху които акцентирахме, бяха предимно на нашумялата напоследък арменска писателка Нарине Абгарян (с която дори имахме възможност да се запознаем на живо в нашата книжарница през същия месец) и в частност – „Манюня“ и „Да живееш нататък“. През цялото време се блъскахме в една непринудена дуалистичност – смях и тъга. От една страна, летните истории на Манюня и нейната най-добра приятелка – малки момичета, които тепърва се сблъскват по очарователен начин с чудатостите на живота в селото, а от друга – тягостните разкази от последната книга на Нарине „Да живееш нататък“. Тук историите са далеч от забавни, а по-скоро представят жестоката реалност по време на война.

„Знанието е сред звездите“ бе третото осъществено по особено успешен начин събитие в познатата ни вече книжарница „Хеликон-Витоша“. Този път водещите Слави и Тори имаха и приятната компания на Габриела Ахчийска (астролог) като първия гост-лектор, за чиято подкрепа сърдечно благодарим.

Обстановката бе наситена от духа на чистия интерес, примесен с много забавни моменти. Гостите ни, някои от които специално пристигнали от други градове, чуха по нещо за своята зодия, обсъдиха информацията от някои астрологични книги и сравниха различните проявления на архетиповете в западния зодиак. Отново се разделяме с условие за втора част на темата.

Без съмнение, летният цикъл остави в нас усещане за удовлетвореност, наслада, цялостност и… мъничко тъга по отминалото лято. Поучихме се от грешките, запознахме се с много нови читатели и обменихме опит с книгите.

И ето, че идва ред на новия цикъл, посветен на есенните теми на Литературен клуб „Четящият човек“. Тук е мястото да обявим първата тема – „Бизнес психология“ (26.10.2018, 17:00 ч., книжарница „Хеликон-Витоша“). Мотивът ни да изберем този аспект от кариерното развитие е твърде ясен – есента е периодът, по време на който всички се настройват по-работно, а оставят на заден план спомените от летните емоции. Затова сме подбрали едни от най-стойностните книги и автори в бранша – Наполеон Хил, Ричард Брансън, Лари Уингет, Джефри Гитомър и, разбира се, накъде без богатия-беден татко Кийосаки.

Благодарим на всички колеги книжари, които се включиха в просветителското дело с идеи и подкрепа, но най-вече благодарим на вас, четящи хора – без които всичко това нямаше да бъде възможно. Приканваме ви да следите официалната Facebook страница Литературен клуб „Четящият човек“. Очакваме ви за нови срещи!

Автор: Тори Алберт (книжар от „Хеликон-Витоша“)

Фотограф: Тереса Светославова (книжар от „Хеликон-Витоша“)

Любина Йорданова, Лондон

На 2 октомври тази година във Великобритания излезе ново издание на „Приказките на барда Бийдъл” от  Дж. К. Роулинг, но този път илюстрирано от Крис Ридъл (първото от 2007 г. е с илюстрации на Роулинг). Средствата от продажбата на книгата ще отидат за фондацията на писателката Lumos, чиято цел е да подпомага деца, живеещи в трудни условия.
За пръв път книгата „Приказките на барда Бийдъл” се споменава в седмата част от поредицата за Хари Потър – „Хари Потър и даровете на смъртта”. Тя съдържа 5 приказки за магьосници в духа на басните. След всяка от тях има бележки на професор Дъмбълдор, който разсъждава върху поуките в тях и разкрива някои подробности от живота в „Хогуортс“.
Новото издание е изключително красиво и пищно. И ще очарова не само феновете на Хари Потър.
Крис Ридъл e смятан за национално богатство в Обединеното кралство. Той е първия трикратен носител на медала „Кейт Грийнуей“. Илюстрирал е много книги, една малка част от които са издадени на българският книжен пазар: „Фъргюс Крейн и огнените диаманти”, „Отвъд гъстата гора”, „Преследвачът на бурите”, „Спящата и вретеното”, „Од и ледените великани”.

Думите са на Харуки Мураками, но ги откриваме този път не в негов роман

Писателят се изправи пред публика в Ню Йорк

69-годишният автор на „Норвежка гора“ и още много заглавия се среща с читатели относително рядко, но сега се включи в събитие, организирано от списание „Ню Йоркър“, разказвайки за творческите си импулси…

„Когато става нещо лошо около нас – споделя роденият в Киото Мураками, – просто пиша. Така се противопоставям примерно на терористични нападения или природни катастрофи.“

И дава за пример земетресението в Кобе – след като през 1995 г. близо 6500 души губят живота си, а градът е сринат, Харуки Мураками наистина сяда и пише… Ражда се сборник с разкази.

„Като създавам добра история, това се превръща в начин да се разберем един друг“, добавя писателят.

„Романите ми имат таен език и така можем да контактуваме помежду си с моите читатели“ – и това звучи вълнуващо, като го чуваме от устата на Мураками!

И в последната му книга има отпечатък от нещастие

„Смъртта на коменданта“ (Kishidancho Goroshi) води към земетресението, цунамито и аварията в ядрената електроцентрала Фукушима.

„Това, на което сме способни, е да направим нещо един за друг“, коментира още книгите си писателят.

Между другото, Мураками помоли лично името му да бъде заличено от списъка с кандидати за алтернативния Нобел, който възникна, след като стана ясно, че награда за литература тази година няма да се връчва.

А наскоро у нас се появи „Изчезването на слона“

Включва 17 разказа за Япония и други, алтернативни светове. И всеки от тях е малко потвърждение на казаното от него… Почувстваме ли около себе си зло, да разтворим книга. Така ще устоим!

Вдъхновение от Мураками потърси и Краси Проданов

Кой е Рам Дас?

1960 г. Рам Дас все още не съществува. В неговото тяло живее д-р Ричард Алпърт − преподавател в Харвард и собственик на „Мерцедес Бенц“, мотоциклет „Триумф“ – 500 кубика, самолет „Чесна“ 172, спортна кола „Ем Джи“, яхта и велосипед. Носи костюм и пише научни трудове. Макар да е материално задоволен и интелектуално реализиран, Ричард чувства празнота. През 60-те години в Америка е лесно да се справиш с духовната пустош. Поне привидно. Хипи културата набира популярност, а заедно с нея и употребата на психеделични вещества. Ричард и неговият колега от университета Тим Лиъри започват да организират духовни пиршества, където най-важният гост е ЛСД-то. Под негово влияние д-р Алпърт започва да се пробужда, да наднича плахо в непознатите досега кътчета на съзнанието, да търси отговори на въпросите за смисъла – личностния и вселенския.

Това обаче не е книга за наркотични зависимости, както започвате да си мислите. Това е книга, която ще ви убеди, че нямате нужда от тях.
За да сте щастливи, трябва просто да бъдете тук и сега.

Здравей, Индия! Довиждане, его!

Скоро след като Ричард се среща с психеделиците и започва да изследва ефекта им, е уволнен от Харвард. Това вместо да го натъжи, го освобождава и силно изостря духовния му глад. И така, един бял, невротичен и успял (според обществото) човек се отправя към Индия (земята на боговете), без да подозира, че животът му ще се преобърне на 180 градуса. Поредица от „случайни” срещи и първични решения го отвеждат при Неем Кароли Баба – неговият бъдещ духовен водач. Гуру, свръхчовек, магьосник или просто човек, който знае. Той запознава Ричард с източната философия и йога и малко по малко го превръща в Рам Дас („слуга на Бога”). Ученият, професорът, богаташът Ричард Алпърт остава в миналото. Защото разбира, че човек не е имената, с които се определя. Не е купчина стереотипи и социални етикети. Не е минало и бъдеще. Той просто е.

Какво има да каже Рам Дас?

„Бъди тук сега” (изд. „Изток-Запад“) започва с една човешка трансформация. Следват метафизични илюстрации и практически съвети за това как да живеем съзнателно и щастливо, да се избавим от усещането за неудовлетвореност и да се вслушаме във вибрациите. Малко по малко, страница по страница, неясните и неловки чувства ще ни напуснат. Ще вдигнем щорите на душата си и ще отворим очите си, за да се подготвим за последната част на книгата, в която Рам Дас споделя своята рецепта за свещен живот.

“Когато вътрешният ви център е стабилен, а вярата ви – непоклатима, тогава няма значение с какви хора се обграждате. Защото ще сте осъзнали, че всички създания крачат по пътя на еволюцията на съзнанието и се различават само по степента, до която воалът на илюзията замъглява тяхното зрение. А колкото до вас… вие ще виждате през воала – там, където всички сме ЕДНО.”

Илко Минев е човек с богат житейски опит, който тръгва от България по времето на соца, минава през Белгия, за да стигне до Бразилия, където живее почти половин век и се радва на уважение като бизнесмен, общественик и писател. 30 години той е почетен холандски консул в Манаус, столица на щата Амазонас, но нито за миг не забравя българо-еврейските си корени, родната София и езика! Убеждавам се в това, колко чисто говори, и с какъв респект се отнася към думите, при срещата ни в сърцето на столицата, в „Хеликон-Съборна“. Илко Минев е в България по повод излизането на третата си книга у нас – „В сянката на изгубения свят“, превод от потругалски на проф. Румен Стоянов.

-Господин Минев, да започнем с новината за предизборната кампания в Бразилия и популярността на  Жаир Болсонаро. Сравняват този човек с Тръмп и се чуват мнения от световни анализатори, че ще има радикални промени в страната, ако той спечели. Как вие усещате политическия климат там?

-Болсонаро е на политическата сцена от трийсет години, досега не беше така активен. Определят го като краен, десен политик, но истината е, че никой не знае. Хората просто искат промяна и това е опасна промяна, защото ние тръгваме към непознатото.

– Логични изглеждат сравненията между Бразилия и България в третата ви книга – „В сянката на изгубения свят“. Всъщност, тя продължение ли е на предишните две – „Преди да замлъкна“ и „Дъщерята на реките“?

– „В сянката на изгубения свят“ може да се чете отделно, но смятам че с тази книга завърших историята на семейство Казан.

-Кой читател очаквате да бъде по-впечатлен, българският или бразилският?

-Повече бразилският читател, защото проблемът за който аз говоря, е типично бразилски. Но книгата би била интересна за всеки, който обича нова история. Защото всички се вълнуват от индианските резервати в Латинска Америка, тези територии са трън в страни като Бразилия, Перу, Аржентина и други. Те принадлежат на хора, които са отседнали там преди 200 години. Безспорно трябва да има справедливост по отношение на индианците – историческите собственици на земите. Въпросът е, че правосъдие в полза на едната страна неминуемо ощетява другата. Затова реших да пиша по този въпрос.

– Мислите ли, че едно съвременно българско семейство ще се справи със ситуацията, в която попадат вашите герои – да се заселят в индианска демаркирана територия?

– Никой не би се примирил, ако пред очите му се унищожават плодовете на труда на две генерации. Това е травма, но тя би могла да се избегне с разговори, с добра дипломация.

-Склонни ли са индианците да преговарят за земята си?

– Да, но въпросът е, че за да ги защитят, в тази тема навлизат хора, които не я разбират. В името на справедливостта към индианците, те съсипаха не просто едно – две семейства, а хиляди. Няма добро решение, когато политическите подбуди се смесват с хуманните.

-Направи ми впечатление едно изречение във вашата книга – пишете, че в авантюризма на златотърсачите има повече ред, отколкото в българския начин на живот.

– В определен момент така беше, особено през 1994 г. България представляваше някакъв хаос, който ми изглежда, че мина. Не знам дали напълно мина, защото не познавам детайлно живота в България днес, но е по-добре оттогава.

– Какво имате предвид под „изгубен свят“?

– Трябва да обясня защо заглавието е „В сянката на изгубения свят“. В онази част на Бразилия, на границата с Венецуела и Гвиана, се намира Рорайма – прекрасно място, удивителна планина, която пониква в равнината буквално от нищото, като гъба, а отгоре й има плато. В това плато виреят растения и животни, по принцип характерни за Африка. Живо доказателство, че двата континета са били свързани преди милиони години. През 1905 г. Артър Конан Дойл използва Рорайма в книгата си „Изгубеният свят“. Разбира се, той вкарва там динозаври и други фантастични елементи. В сянката на тази планина е разположено и действието на моята книга.

-Как се продава книгата, аз мога само да предполагам мащаба на бразилския книжен пазар?

– Бях изненадан и радостен, че „В сянката на изгубения свят“ една седмица стоя на първо място, като най-купувана между бразилските и чуждестраннни автори. После слезе до трето, до пето място, но се задържа осем седмици в класациите на десетте най-четени книги. Според годишната статистика, засега е под номер 12, с над 20000 продадени бройки.

– Колко години живеете в Бразилия?

-От 1972 г., значи 46 години!

– Вече сте богат човек, но не се ли чувствате малко ограбен заради своето емигрантство?

– Не, чувствам се приет вкъщи и в Бразилия, и в България. Е, трябват ми, да речем два дни като се върна тук, защото българският ми малко е „ръждясал“, но навсякъде съм си у дома.

– Как гледате на силната емигрантска вълна днес, за Европа тя се превръна в сериозен проблем?

– Знаете ли, аз самият съм емигрант и беглец, виждам хората, които бягат от Африка и мога да разбера проблема, който ги движи. Това е труден процес и при него отново някой печели, а друг губи. Помощта е справедлива, но тя трябва да бъде сериозно контролирана. Жителите на всяка страна да имат контрол над случващото се в земята им и да могат да си запазят основните черти, които иначе се размиват при такава голяма емигрантска вълна.

– В книгата вие смело критикувате властта в Бразилия, особено законотворчеството.

– Да, там доста от политиците са склонни да смятат, че щом например в Конституцията е заложено правото на образование и достоен живот, значи край – записано е, закон е, следователно то е факт. Ами, не е факт. Ако в американската конституция има 200 точки, в бразилската сигурно има 2000. Те обаче не гарантират качеството на живот. Единственото, което работи, е как жителите на страната тълкуват и прилагат законите.

-Това е сенчестата страна на изгубения свят, а какво ще кажете за слънчевата му страна?

-Красива е смесицата от различни раси. Тя облагородява физически хората, също и културата на Бразилия. Ние имаме много японци, китайци, португалци, индианци, африканци…Именно културата е интересна, екзотична, понякога твърде различна от това, което един европеец може да очаква.

-Знам, че сте един от дарителите на СУ „Св.Климент Охридски“. Защо направихте този жест?

-Това е част от традициите на еврейската култура. Мисля, че беше оценено от академичния състав. Аз го правя в Бразилия, защо не и в България? Предпочитам да даря средства за университета, отколкото да си купя нова кола.

Разговора води: Людмила Еленкова

След трийсет години Уилсън Луис осъзнава, че романтиката отдавна отсъства в брака му с Джейн − дъщеря на любимите герои от „Тетрадката“ Али и Ноа Калхун. Съпругата му вече не го обича и вината за това е само негова. Но Уилсън е готов да направи и невъзможното, за да завоюва отново голямата си любов. Негов довереник и съветник по въпросите на сърцето става Ноа.

Точно тогава най-голямата дъщеря в семейството съобщава, че ще се омъжва. За Джейн това е повод да организира сватбата, за която винаги е мечтала. За Уилсън − перфектната възможност да осъществи романтичния си план. А разтърсващата любовна история на Ноа и Али ще бъде неговият пътеводител към сърцето на жената, която винаги е обичал…

Хроникьорът на човешката душа Никълъс Спаркс е ненадминат в умението си да разказва необикновените истории на обикновените хора. Той е автор на бестселърите „Нощи в Роданте“, „С дъх на канела“, „Последна песен“, „Моят път към теб“, „Най-дългото пътуване“, „Изборът“, „Виж ме“. С шумен успех са приети и филмите по незабравимите му романи.

Николай ФЕНЕРСКИ

През 1948 г. ВСВ е съвсем наскоро приключила и посттравматичната депресия се лекува с трудов ентусиазъм. Да градим живота нов! Да намерим и враг нов! Без враг как се живее? Керуак по това време се чуди накъде да хване, Буковски къде да се напие и с коя да си легне, Селинджър как да се справи с болката в душата си, а Хемингуей е звезда и яхтата му поема накъм Куба, където да си търси белята. Докато те се забавляват, Шолохов пише „Съдбата на човека“. Някак по друг начин той си дава сметка за всичко. По-близък до мен начин. Светът е пренареден. Неотдавна са загинали десетки милиони. Трябва да се живее с тази мисъл. ББС е Министерство на пропагандата в романа на Оруел и се чудя той като критика ли възприема тази идея или просто ни съобщава исторически факти?! Щото може да е знаел нещо. Като вътрешен човек. Но всички умници след войната вече много добре са разбрали какво животно е това пропагандата, как се ползва и какви са магическите му сили.

Днес пропагандата е издигната на съвсем други нива. Научни, институционални, изчистени. Няма нищо случайно. Няма случайно изтекла информация. Асанж и Сноудън са планирани, режисирани и моделирани някъде в някой институт. А общественото мнение се обработва брутално и грубо на Територията, очевадно през последната седмица, щото си е едно голямо балканско ООД и каквото наредят управителите, това става. Без много обяснения. Без оглед на някакви опити на някакви свободомислещи да ни убеждават колко важно е да се мисли.

Целият роман „1984“ с каква умисъл е писан – като предупреждение или като съобщение – не мога и не мога да се начудя, а много ми се ще да знам. Защото ако се опитваш да предупредиш, че се задава опасност, ти си свестен и чистосърдечен тип. Но ако само злорадо или равнодушно го съобщаваш на „пролите“, па белким някой от тях се сети, че и за него става въпрос, докато си припява чалгичката за птичките и пчеличките, е някак потискащо. Някак присмехулно дори. Писателят само е маркирал бъдещето, като е обърнал цифрите на годината, в която го е писал. Отново по онзи дистанциран английски начин. Далечен на моята душевност. През 84 бях още на 10 и тогава наистина вестниците съобщаваха зловещи новини за враговете от капиталистическия свят. А техните вестници може би само леко са се шегували с параноята ни по онова време.

Така бяха изградени обществата. Така бяха разпределени системите. Големият брат действително си бе създал ред. После той организира нещо като хаос. Всъщност бяха извършени следващите ходове, бяха задействани огромни социални експерименти, продължаващи и до днес. Онзи Голям брадър си съществува все така, но го превърнаха и в шоу. Това е нещо като подигравка с всички нас. Нямате шансове да премахнете камерите, които ви следят. Нали знаете това? Затова по-добре се забавлявайте пред мониторите и не му мислете много. Онова око отзад ще го забравите. То не ви се натрапва. Наблюдава ви дискретно, тихо, дори диодче не мигва вътре в него. Само подсъзнанието ви ще го долавя бегло като блуждаещ вътрешен сърбеж, но на подсъзнанието му дайте домашнярка и чалга. По-силничка парцуца и музика за торса.

И така бодро навлязохме в епохата на информационализма. Така ти казват, че е станало – значи е така. Показва го мониторът – истина е. Песничките на пролите от миналата епоха вече се софистицират чрез имитацията им на значими каузи. Цветана Манева не знае тия неща. Тя е проста актриса. Няма как да проумява такива дълбочини. Васко от Костинброд се превърна в борец за либерални ценности. Гаврата бе доведена до начин на виждане на този свят. Онова там класическото, истинското, бе погребано. Но подсъзнанието помни. То няма да забрави. То ме крепи прав мен днес. И слава Богу.

А един ден, като излезем от тази последна епоха на видяно и чуто, на обикновен пиар, когато всичко е пиар – реклама, политика, тероризъм – ще навлезем в епохата на Малкия брат. Онзи, от когото няма как да се избяга. Онзи, дето е вътре в нас. Изначално у всеки. Някои го наричат с остарялата думичка съвест.

Книгата на Саймън Синек – един от най-известните TED лектори, вече е и на български език

„Лидерите са онези, които се хвърлят в непознатото с главата напред.
Поставят интересите си на втори план, за да ни тласнат към бъдещето.
Биха предпочели да жертват своето, за да спасят нашето.
И никога не биха жертвали нашето, за да спасят своето.
Готови са да се откажат от времето, енергията, парите и  дори от храната си.
Затова лидерите винаги избират да обядват последни.“

Саймън Синек

Представете си свят, в който всички отиват вдъхновени на работа, чувстват се удовлетворени и оценени през деня, а след това се прибират у дома щастливи. Това може да звучи като фантастичен и идеализиран сценарий, но за Саймън Синек е напълно реалистичен.
Докато работи за компании из цял свят, известният мотивационен говорител и маркетингов консултант забелязва, че в някои екипи хората имат пълно доверие помежду си и буквално биха рискували живота си един за друг. За тях работата не е място, където се страхуват, а място, на което ги ценят. В успешните организации добрите лидери създават среда, в която хората работят заедно, за да постигнат забележителни неща.
Вдъхновяващото лидерство е основна тема и в TED лекциите му, които имат над 40 милиона гледания. Идеите от тях са залегнали в книгата „Лидерите винаги обядват последни“ (изд. „Кръгозор“) − световен бестселър, който вече излезе и на български език.

Саймън Синек използва ярки примери от фабрики до високотехнологични компании, от американските военноморски сили до коридорите на властта, за да очертае философия и стратегия как лидерите да ръководят, да изграждат доверие и да вдъхновяват хората си да се отнасят един към друг не като противници, съперници или опозиция, а като съюзници. Всеки лидер трябва да се стреми да постигне атмосфера, в която не съществуват заплахи, като създава чувство за принадлежност у служителите. Като им предложи устойчива корпоративна култура, базирана на ясен набор от човешки ценности и убеждения. Като им предостави възможност да вземат решения. Като им демонстрира доверие и емпатия. Като изгради безопасен кръг. Когато доверието и сътрудничеството процъфтяват, тогава се засилва чувството за принадлежност на хората и желанието им да вървят напред заедно и да дадат своя принос в екипа.

В книгата Саймън Синек обръща специално внимание на милениалите, като посвещава цяла глава на работата с това поколение. Тя е вдъхновена от известното видео „Millennials in the workplace“, което общо има повече от 150 млн. гледания.

„Лидерите винаги обядват последни“ е за лидерите, които винаги имат ясна, конкретна и видима визия, които са жертвоготовни и поемат отговорността върху своите последователи.

Според Саймън Синек истинското лидерство не е запазено само за хората на върха. То е отговорност на всеки, който принадлежи към групата. Макар че хората с висок ранг притежават силата да работят в по-голям мащаб, всеки от нас има отговорност да опази безопасния кръг здрав. Всички трябва да започнем да правим малки неща за доброто на другите. Днес. Малко по малко.

ОТКЪС

Възможно ли е всеки да обича работата си
 
Да обичаме работата си, да се чувстваме сигурни на работното място, да работим за компания, на която действително ѝ пука как се чувстваме и какво мислим за това, което правим – всичко това звучи идеално. Но броят на лидерите, които искат служителите им да се чувстват сигурни, когато идват на работа, за жалост, е много по-нисък, отколкото си представяме. Работата е просто работа.
Идеализмът, за който говоря, е чудесен за книгите, посветени на професиите и заниманията ни, но реалността е по-различна. Имаме сметки за плащане, деца за изхранване, финансиране на университетско образование. На главата ни се е струпало прекалено много. А и светът навън, огромното непознато пространство, всъщност е опасен. Така че си стоим на същото място заради усещането за сигурност.
Повечето от нас обаче не си дават сметка, че цената, която плащаме, за нещото, което възприемаме като стабилност, е висока. Става дума за здравето.
Стресът и тревожността на работното място имат по-малко общо с работата, която вършим, и много повече със слаб мениджмънт и лидерство. Когато знаем, че на работното ни място има хора, които ги е грижа как се чувстваме, нивата на стрес намаляват. Но когато имаме чувството, че сме единствените загрижени за себе си, или виждаме, че лидерите на компанията се интересуват повече от числата, отколкото от нас, стресът и тревожността се покачват. Ето откъде идва желанието да си сменим работата – не изпитваме лоялност към компанията, чиито лидери не ни създават чувство за принадлежност или не ни дават причина да останем, отвъд въпроса за парите и придобивките.
Но напускането на работата не е единственият път. Има много по-прост и потенциално по-ефективен – да останем.
Но това не означава, че може да се измъкнем, без да направим нещо. Ще трябва да променим някои неща, когато отидем на работа. Ще се наложи да отклоним част от фокуса си върху себе си и да обърнем повече внимание на хората около нас.
Точно както спартанците, ще трябва да се научим, че силата ни ще дойде не от остротата на копията ни, а от желанието ни да предложим на другите защитата на нашите щитове.
Подкрепящата ни и добре управлявана работна среда е полезна за здравето ни. Тези, които усещат, че имат повече контрол, че се чувстват упълномощени да вземат решения, вместо да чакат одобрение, страдат от по-малко стрес. Онези, които правят това, което са им казали, и винаги са принудени да следват правилата, страдат най-много. Усещането ни за контрол, стресът и способността ни да показваме най-доброто от себе си, са пряко свързани с това колко сигурни се чувстваме в една организация.
Има само един начин да разрешим този проблем – като изградим и поддържаме кръгове на сигурността на работното място. Да сочим виновните с пръст, не е решение, но да се обединим  и да направим нещо – е.
Чрез създаването на безопасен кръг лидерите намаляват заплахата, която хората усещат вътре в групата, а това ги освобождава и им позволява да посветят повече време и енергия, за да защитят организацията от непрекъснатите опасности отвън и да уловят големите възможности. Без безопасен кръг хората са принудени да хабят твърде много време и енергия, за да се защитават един от друг.
Средата, хората около нас, определят къде ще инвестираме енергията си. Колкото повече вярваме, че ни пазят гърбовете, толкова по-подготвени сме да посрещнем непрестанните заплахи отвън заедно. Само когато чувстваме, че се намираме в безопасен кръг, ние се движим напред като сплотен отбор, по-способен да оцелее и да се развива независимо от външните обстоятелства.
Силата и издръжливостта на една компания не идват от продуктите и услугите, а от разбирателството между хората в нея. Всеки член на групата има принос в опазването на безопасния кръг и е задача на лидера да се увери, че те го правят. Основната задача на лидера е да внимава за хората в кръга.
В безопасния кръг се чувстваме оценени от колегите си и обгрижени от хората над нас. Ставаме напълно уверени, че лидерите на организацията и колегите ни подкрепят и ще направят всичко по силите си, за да ни помогнат да успеем. Превръщаме се в членове на групата. Усещаме, че принадлежим към нея. Когато вярваме, че другите в групата, тези в кръга, ще се грижат за нас, се създават условия за свободна размяна на информация и ефективна комуникация. Това е основополагащо за появата на иновации, за предотвратяването на ескалацията на проблеми и подготвянето на организациите да се защитават от външни опасности и да не пропуснат всяка добра възможност.
Когато лидерите на организациите се вслушат в работещите в нея, се изгражда нова фирмена култура на загриженост, която позволява на хората и идеите да процъфтяват. Без принуда, напрежение и натиск хората по естествен начин се стараят да си помагат и работят за напредъка на компанията заедно. Работенето с чувство на задължение е заменено от работенето с чувство на гордост. А идването на работа за компанията е заменено с идването на работа в името на хората, които са наети в нея. Работата вече не е място, където да се страхуват, а е място, на което ги ценят.

ХУДОЖЕСТВЕНА ЛИТЕРАТУРА

1. Живот в скалите от Мария Лалева /за 1-ви път в класацията/

2. Нещата, които синът ми трябва да знае за света от Фредрик Бакман /3/

3. Преди и след мечтите от Даниел Стийл /1/

4. Мълчанието на вдовицата от Сидни Шелдън; Тили Багшоу /5/

5. Синовете на Спарта от Кон Игълдън /2/

6. Скандал от Венета Райкова /8/

7. Хотел “Захер”. Историята на едно изкушение от Родика Дьонерт /2/

8. Затворисърце от Константин Трендафилов /5/

9. Пожелай си звездите от Колин Коулман /1/

10. Да живееш нататък от Нарине Абгарян /8/

НЕХУДОЖЕСТВЕНА ЛИТЕРАТУРА

1. Тънкото изкуство да не ти пука от Марк Менсън /29/

2. Омагьосаните острови от Симеон Идакиев /1/

3. Цената на победата. Спомените на един офицер от Червената армия за Източния фронт от Борис Богачов /1/

4. Лечителят Медиум: Най-полезните храни от Антъни Уилям /4/

5. Моят път към себе си от Ървин Ялом /1/

6. Спецназ от Виктор Суворов /5/

7. Най-новата книга за езика на тялото от Алън и Барбара Пийз /2/  

8. Ти си вселената от Дийпак Чопра, Менас Кафатос /1/

9. Ефектът на теломерите от Д-р Елизабет Блекбърн; Д-р Елиса Епъл /8/ 

10. Проницателят от Анди Андрюс /10/

ТИЙН ЛИТЕРАТУРА

1. Органайзерът-2.0 от Станислав Койчев – Стан /5/ 

2. Дневникът на един Дръндьо: Под пара Кн.11 от Джеф Кини /1/

3. Играчи: Книгата от Павел Колев; Христо Стефанов-Ицака /3/

4. BTS: Възходът на Бангтан от Кара Дж. Стивънс /6/

5. Малкият принц от Антоан дьо Сент Екзюпери /33/

6. Дневникът на един Дръндьо кн.1 от Джеф Кини /14/

7. Бабата бандит от Дейвид Уолямс /25/

8. Магични мистерии Кн.1 от Нийл Патрик Харис /2/

9. Дръндьото: Направи-си-сам книга от Джеф Кини /13/

10. Малки жени от Луиза Мей Олкът /11/

Ан Арбър е град в щата Мичиган, САЩ. Най-обикновен град, с близо 114 000 жители. Най-известното за град Ан Арбър е, че жителите му са сред най-четящите в страната. В града има няколко дузини книжарници.

На 23 октовмри градът ще влезе в полезрението на най-запалените читатели с уникално събитие. По една от улиците му ще се състои арт-инсталацията „Литература срещу Трафика“. Инсталацията представлява над 10 000 книги, „украсени“ с ЛЕД светлини, които ще „павират“ улица „Либърти“ в града за няколко часа.

Повечето от изданията, които ще излязат на улицата, са дарени от жителите на Ан Арбър, библиотеки и различни институции, или спасени от унищожаване. Посетителите ще могат да се разходят по хилядите книги, а тези, които им харесат – да вземат и занесат у дома. По този начин те ще могат да отнесат и част от произведението на изкуството, в което улицата ще бъде превърната.

Събитието е част от инициативата „Хората и околната среда“, която провежда местният университет. Идеята на организаторите е „литературата да завземе улицата, да се появи на публични места и свободно да се предложи на минувачите, които да бъдат подложени на изкушението на писаното слово“.

Подобни инсталации под надслова „Литература срещу Трафик“ досега е имало в Мадрид, Торонто и Ню Йорк.

Писателката от Гваделупа Марис Конде бе обявена за носител на първата „Награда на Новата Академия“ за литература, известна като Алтернативна Нобелова награда. Това стана на церемония в Обществената библиотека в Стокхолм на 12 октомври.

Литературният свят остана донякъде изумен от избора, след като сред фаворитите за приза бяха имена като Харуки Мураками и Нийл Геймън. Наградата върви с чек за 1 милион шведски крони, или 112 000 долара.

Марис Конде е родена през 1937 г. в Пуанте-а-Питр в управлявания от Франция карибски остров Гваделупа. Често сменя местоживеенето си, като е пребивавала и работила в Гвинея, Гана, Сенегал и САЩ. Тя има докторска степен от „Сорбоната“. Първата си книга публикува чак на 40-годишна възраст.

Конде описва творчеството си по следния начин: „Пиша за робството, Африка, условията за живот на тъмнокожите. Искам да разкажа на света за това, да го разберат. Опитвам се да намеря отговори на въпросите, които сама си задавам. Писането за мен е терапия, начин да се чувствам сигурна и чута“.

Марис Конде ще получи наградата си на церемония в шведската столица през декември. След това се очаква Новата Академия да бъде закрита, като изпълнила мисията си.

Академията бе основана по-рано тази година, след като след серия скандали Шведската Академия обяви, че тази година няма да бъде присъдена Нобелова награда за литература. През май беше съобщено, че поради липса на квота в комисията наградата ще бъде отменена, а през 2019 г. ще има двама лауреати.

Докато книжарниците измислят какви ли не начини да печелят клиенти, в Уелс един щастлив читател спечели не просто една книга, а цяла книжарница. Там неотдавна холандец стана победител в томболата на книжарница „Букендс“, след като купи книги за над 20 лири и има късмета да грабне тази награда.

Букендс се намира в град Кардиган, графство Уелс и е собственост на Пол Морис от четири години. Заради проблеми със здравето, Морис решава да се пенсионира рано, но не иска да затвори книжарницата завинаги. И вместо да я продаде за значителната печалба от 30 000 лири, той решава да избере следващия собственик чрез томбола с лоялни клиенти. Човекът разказва: „Помислих си, защо да не дам на някого шанс, който иначе може да не получи. Исках да се уверя, че магазинът преминава в добри ръце.“

На официална церемония в книжарницата, Морис изтегля едно от 59-те имена на включилите се клиенти: Сейжан Ван Хирден, холандец и местен клиент на „Букендс“. Ван Хирден не присъства на тегленето, но когато Морис му се обажда по телефона, го очаква огромна изненада. Ван Хирден споделя за късмета си: „Обичам книжарници и чета много. По чиста случайност бях в магазина, когато телевизионен екип правеше филм за решението на Пол да го подари с томбола и купих билет.“ Дан Хирден допълва: „Може да звучи странно, но сме сигурни, че ще се справим и това е невероятна възможност.“

Ван Хирден ще поеме книжарницата на 5 ноември и планира да я управлява с приятел от Исландия, с когото се запознава онлайн преди години. Морис пък е щастлив, че „Букендс“ отива именно в ръцете на Ван Хирден: „Той е редовен клиент, искрено се радвам, че спечели, защото иска да я поддържа. Твърде много книжарници изчезнаха през годините, но въпреки всичко може да си изкарва прехраната с нея.“

Интересно, дали когато се пенсионира, новият собственик също ще подари книжарницата на друг читател…

Превод: Ася Михайлова, „Хеликон-Славейков“, по материал на bookbub.com

Английският физик Стивън Хокинг, който почина преди седем месеца на 76 години, е предсказвал, че в бъдеще ще се появят свръххора с изменена ДНК, които биха могли да станат реална опасност за човечеството, съобщи ТАСС.

За това свое опасение Стивън Хокинг пише в последната си книга, която ще бъде публикувана на 16 октомври.

В труда „Кратки отговори на сериозни въпроси“ Стивън Хокинг предполага, че богатите хора скоро ще могат да изменят своите макромолекули, отговарящи за реализирането на генетичната програма. Модифицирайки своята ДНК и своите деца, те биха могли да засилват паметта и интелекта си, да повишават съпротивлението си на болести, да удължават живота си.

Подобно развитие носи риск за хората, които няма да подобрят генетичното си ниво. Те няма да бъдат конкурентоспособни и или ще измрат, или ще станат по-незначителни, пише Стивън Хокинг.

Според учения дори законите за генното инженерство да бъдат променени, все пак ще се намират хора, готови да нарушават правилата в своя полза.

„След появата на суперчовеците, ще възникнат редица значителни политически проблеми с неподобрените хора, които няма да могат да се състезават с тях. Подразбира се, че те постепенно ще изчезнат или ще станат несъществени. Вместо това ще се появи раса от самосъздали се същества, които ще се самоусъвършенстват дори с по-голяма скорост“, пише Хокинг.

Стивън Хокинг почина на 14 март в дома си в Кембридж.

Мателиалът е от dir.bg

Бестселър листата на „Ню Йорк Таймс” е една от най-авторитетните в света. Представяме ви топ 10 на най-продаваните книги в категориите за художествена и нехудожествена литература за изминалата седмица.

Художествена литература

1.“Lethal White“ от Робърт Галбрейт (нова тази седмица)

2. “Time’s Convert“ от Дебора Харкнес (нова тази седмица)

3.“Произход“ от Дан Браун (30 седмици в класацията)

4.“Juror #3“ от Джеймс Патерсън и Нанси Алън (2 седмици в класацията)

5.“Луди богаташи“ от Кевин Куан (15 седмици в класацията)

6.“Why Not Tonight“ от Сюзан Малъри (3 седмици в класацията)

7.“Vampires Like It Hot“ от Линзи Сандс (нова тази седмица)

8.“Where The Crawdads Sing“ от Делиа Оуенс (2 седмици в класацията)

9.“China Rich Girlfriend“ от Кевин Куан (7 седмици в класацията)

10.“The Tattooist Of Auschwitz“ от Хедър Морис (3 седмици в класацията)

Нехудожествена литература

1.“Fear“ от Боб Уудуорд (2 седмици в класацията)

2.“In Pieces“ от Сали Фийлд (нова тази седмица)

3.“Leadership“ от Дорис Гудуин (нова тази седмица)

4.“Educated“ от Тара Уестоувър (31 седмици в класацията)

5.“These Truths“ от Джил Лепор (нова тази седмица)

6.“The Deep State“ от Джейсън Шафетц (нова тази седмица)

7.“21 Lessons For The 21st Century“ от Ювал Ноа Харари (3 седмици в класацията)

8.’‘Sapiens“ от Ювал Ноа Харари (40 седмици в класацията)

9.“The Russia Hoax“ от Грег Джарет (9 седмици в класацията)

10.“Астрофизика за заети хора“ от Нийл Деграс (63 седмици в класацията)

Класацията следи: Мира Шополова, „Хеликон-Витоша“

Устойчива на времето и неподвластна на страсти, класацията на „Хеликон“ отново се явява барометър на читателския вкус. Клиентите на 25 книжарници в 20 града на България определиха с търсенето си кои книги от излезлите от началото на 2018 г. досега заслужават внимание. Ние в Лира.бг. също наблюдаваме и коментираме някои тенденции в техния избор. Заглавията са на база продажби от разделите – тийн, художествена, нехудожествена и българска литература.

За успокоение на тези, които все още възприемат четенето като признак на своеобразна култура, отбелязваме че в това класиране, романите и сборниците с разкази притежават повече от половината дял − общо 57 от 100-те най-продавани нови книги до момента. Друг е въпросът, водещ нови въпроси след себе си: например защо хората отдават предпочитания на жанровата литература − трилъри, любовни романи, както и такива, които предлагат пародии на бита, имитират социалните мрежи и лайфстайл журналистиката, докато други залагат на директната сантиментална нотка.

Отговорът на регионално ниво би бил твърде опростен − „защото тука е така“. Слуша се „Ку-ку бенд“, гледа се Венета Райкова, чете се нейният “Скандал“ и дори тези, които не са емигрирали и имат работа в България, я изкарват висейки във фейсбук.

Донякъде класациите отразяват живота, с който мнозинството се отъждествява, стандарта, който средностатистическият читател би искал да постигне. Наследство, авторитет и близки, с които интелигентно да общува (без да се псуват) и едновременно с това заедно да защитават важна социална кауза („Книга за лятото“, Мишел Гейбъл). Уви, вместо подобна идилия, реалността е друга: той оцелява с индивиди, дето не стига че трябва да търпи, ами откровено осмива („Малка каменна топка“, Никола Крумов), „Оксимирон“ (Михаил Вешим) или в по-добрия вариант − кротко му навяват патриотизъм и любов към родината (Ивинела Самуилова − „Пътеписи за душата на България“).

Недоверието към официозите на властта − медии и учебници от близкото минало, изкараха напред в търсенето книги за другата истина, т.нар „алтернативна история“, и то в граници, които ни засягат, като „Царичина. Съдбовен контакт“ от Елисавета Логинова, „Измамата Сан Стефано…“ от Иво Инджев, „Ликвидирането на Русия“ от Николай Стариков, „Спецназ“ от Виктор Суворов.

Редом с тях нашумя интересът към биографии на личности, до неотдавна спорни или неудобни – бизнесдамата Ваня Червенкова („Кодово име: Живот“), режисьорът Николай Волев („Девствената проститутка“ ). В никакъв случай съжителството им в тази класация не означава, че слагаме знак за равенство между двамата.

Световната мания по всичко скандинавско, символ на овладян бит, спокойствие и разсъдливост, изстреля и задържа отново заглавия от рода на „Така го правят датчаните“ „Малък наръчник по люка“, или същото, но в японски стил – „Да изживееш своя икигай“ (Eктор Гарсия, Франсеск Миралес)

Азиатската вълна напоследък превзема литературата за тийнейджъри, може би защото те са по-активната част от потребителите на масова култура в интернет, а там визията е изобилие от корейски и китайски образи. Ето го резултата: в най-продаваните се открояват „BTS: Възходът на Бангтан“ и част трета от нашумялата поредица на Джени Хан „С обич завинаги, Лара Джийн“.

Въобще, разпознаваемите марки си казват думата. Без да се хвалим самоцелно, няколко компактни издания на „Хеликон“ − „Истории за места от близо и далеч“, „Най-важното е скрито вътре“, „Малки думи на обич“, „Седемте сили“, също се позиционираха сред предпочитаните нови книги.

След като привлече внимание с по-фрагментарни текстове в мрежата, но със сръчно перо и въздействащ стил, романът на Мария Касимова-Моасе „Балканска рапсодия“ я превърна в най-бързо наложилото се име в българската художествена проза за 2018г. 

Ефектът от наградите е доказан, те имат твърд „електорат“ и всяка поредна книга на отличèн у нас или в световен мащаб автор веднага заема място в класациите. В случая присъстват нобелистът Казуо Ишигуро (“Художник на променливия свят“), “Всичките наши тела“ на Георги Господинов, чиито награди изискват отделен каталог, (най-новата e Наградата на София за цялостно творчество), и двукратният носител на награда “Хеликон“ Недялко Славов (“Пиафè“).

Хитови сюжети с продължение – така можем да определим жаждата, с която дамите чакаха, а после буквално погълнаха финалните романи от трилогията на Джоджо Мойс „Все още аз“, края от арменската сага на Нарине Абгарян „Да живееш нататък“ и универсалния „боец“ за всяка аудитория − Фредрик Бакман (“Ние срещу всички“), продължение на „Бьорнстад“.

Любимци на читателите повече, отколкото на критиците, в Топ 100 за 2018 г. по този пункт с радост отбелязваме най-продаваните на „вечните заподозрени“ − Харуки Мураками („Изчезването на слона“), Исабел Алиенде (“Отвъд зимата“), Стивън Кинг („Спящите красавици“ − писана в съавторство със сина му Оуен).

Красавиците на краля на ужаса ни подсещат за особено наболял проблем на съвремието, който премина естествено в литературата – насилието над жените, властващият, къде от истинска липса на равноправие, къде в името на политическата коректност, феминизъм. Едно е сигурно – все повече ще се пишат и по-четени ще стават творби като „Разказът на прислужницата“ от Маргарет Атууд.

Актуални теми са продължителността на живота и поривът към дълголетие, на фона на влошаващите се жизнени показатели на хората – следствие от ускореното темпо, което технологиите налагат, корпорациите използват, а човек се лута, редуциран до безгласно едноклетъчно. Не е чудно, че в тази ниша пробиха трудовете на проф. Ювал Ноа Харари – „Sapiens. Кратка история на човечеството“ и „Ефектът на теломерите“ на екипа д-р Елизабет Блекбърн и д-р Елиса Епъл.

Жанрови класици – невероятно, но факт! Класиката оживява, когато ти е пред очите. Оказва се обаче, че приемственост намират добрите стари криминалета, поне онези, които скоро не са имали лицеприятно книжно тяло или дълго са отсъствали от книжарниците. Затова много читатели преоткрираха Реймънд Чандлър (“Зъл вятър. Новели“), други си попълниха колекцията на Агата Кристи (“Среща в Багдад“, „Неочакваният гост и други истории“), трети купиха за джоба на раницата си последното томче, излязло под перото на сър Тери Пратчет („Овчарската корона“).

Кой е първият, дайте победителя, нетърпеливо барабани по клавиатурата скептичният клиент, хайде, че поемам към Терминал 2. Спри се, човече, имаме за теб полезна, жизнеутвърждаваща терапия, побрана в книгата на Марк Менсън – „Тънкото изкуство да не ти пука“ – тя е номер 1 от стоте най-продавани за 2018 г.

Целия списък може да видите долу.

Класацията коментира: Людмила Еленкова

Сюрреалистичните му истории са четени от милиони хора по света, но въпреки това японският писател Харуки Мураками се изумява от популярността си. „Вечният фаворит за Нобел“ разкрива в интервю за в-к „Гардиън“ как книгите му се позиционират в хаоса, който ни заобикаля.

Трудно е да се точна дефиниция, но 69-годишният Мураками нито се радва, нито се дразни от глобалната си популярност. Той гледа на нея по-скоро като любопитен и леко изумен наблюдател, който не може да повярва както на историите, които бълва подсъзнанието му, така и на милионите, които ги четат. Не е случайно, че подобни характеристики има и типичният за Мураками главен герой – дистанциран човек, който гледа на света с любопитство, но не и с тревога, което го води в една паралелна подобна на сън вселена, населена с експлоадиращи кучета, мъже в костюми като овце, енигматични тийнейджърки и хора без лица. Според Мураками, подобна литература се появява предимно във времена на политически хаос:

„Бях толкова популярен през 90-те години в Русия, точно след разпадането на Съветския съюз. Хората бяха объркани, а точно такива са моите читатели. Същото беше и в Германия след падането на Берлинската стена“. Ако това е вярно, 14-ата му книга „Killing Commendatore“ я чака голям успех в САЩ на Тръмп и Великобритания след Брекзит. На Острова романът излезе на 9 октомври 2018 г.

Трудно е сюжетът на последната му творба да бъде представен с няколко изречения, но той включва поредния анонимен разказвач – разочарован художник на портрети, изоставен от съпругата си, който се опитва да избяга от вкичко в планините на Източна Япония. Опитът му се превръща в грандиозно приключение, включващо мистериозен предприемач, звънец, който звъни неочаквано през нощта, подземно светилище и разбира се, много котки. Има логика в твърдението, че творбите на Муракамиса популярни във времена на кризи. Странните сюжети и емоционалната плоскост на книгите му носят комфорт, подобен на бягство от реалния свят и екстремумите му.

Не очаквайте, обаче, Мураками да ви обясни какво означава всеки фантастичен образ в романите му. Той вярва, че нещо е изникнало от мрака на подсъзнанието му, то заслужава да бъде описано, не анализирано: „В „Кафка на плажа“  има сцена, в която една риба започва да пада от небето. И хората ме питаха „Защо риба? Защо пада от небето?“ Но аз нямам отговор, просто това беше идеята в главата ми – нещо трябва да пада от небето и би било чудесно, ако това е риба“.

Мураками възприема себе си като проводник – между собственото си и подсъзнанието на читателите. И дори твърди: „Не, аз не съм разказвач на истории, аз наблюдавам историите“. Връзката му с историите е като на мечтателя със съновидението, но японецът признава, че почти не сънува, вероятно защото го прави в будно състояние.

Роденият в поствоенно Киото Мураками разочарова родителите си, отказвайки се от корпоративна кариера за сметка на откриването на джаз клуб, кръстен на котката му – „Котката Питър“. Няколко години по-късно, докато гледа бейсболен мач, в съзнанието му се ражда идеята за първата му книга „Чуй как пее вятърът“. Следва съдбовно телефонно обаждане в един неделен ден, когато го информират, че е номиниран за нова литературна награда в Япония: „Неделята беше ясна и чиста, дърветата, сградите, витрините на магазините блестяха красиво на пролетното слънце. Тогава осъзнах, че ще стана писател, който ще се радва на някакъв успех. Към онзи момент беше само предположение, но аз бях сигурен, че точно така ще стане“.

Критиката реагира бавно на творбите му в Япония. „Аз бях черната овца, а творбите ми им се струваха твърде американски. Но след войната ние израснахме с американската култура. Аз слушах джаз, американски поп, гледахме американска телевизия и това беше прозорец към друг свят. Но постепенно изградих собствен стил, не японски или американски, а мой личен“. Успехът му изгрява ярко през 1987 г. с издаването на „Норвежка гора“  – болезнена история за носталгията по младежката любов, продадена в над 3.5 милиона копия само в първата година след публикуването ѝ. Написана в реалистичен стил, към който Мураками никога повече няма да се завърне, защото начина, по който той пише, нарича „моя реализъм. Харесвам Габриел Гарсия Маркес  много, но не смятам, че той е приемал писаното от себе си като магически реализъм. Не, това е била неговата форма на реализъм. Писането е като очилата ми – без тях светът за мен би бил съвсем различен“.

Мураками е известен и със строгия си режим на живот и писане – става в 4, пише 5-6 часа, после тича, а понякога и плува. „Когато притежавах джаз клуб, животът ми беше много неорганизиран, лягах си сутрин. Затова, когато станах писател, реших да живея по друг начин. Смятам, че трябва да съм физически силен, за да мога да пиша силни неща“. Това го прави доста продуктивен, но по този начин създава разкази, нехудожествена проза, превежда от английски на японски.

Когато разговорът с писателя се насочва към политиката, той започва да звучи по-типично писателски, разказвайки: „В тийнейджърските ми години, през 60-те, ние вярвахме, че светът ще бъде по-добро място, ако само се опитаме. Днес хората вече не вярват и мисля, че това е много тъжно. Казват, че книгите ми са странни, но отвъд странността трябва да има по-добър свят. Това е фундаменталната структура на историите ми – трябва да преминеш през мрака, за да стигнеш до светлината“.

Кадрите с родното посегателство върху световно културно наследство в Хирошима са още един повод да се запитаме за какво именно използваме словото

Снимките обиколиха света

Мемориалният парк на мира в центъра на Хирошима е комплекс за поклонение пред жертвите на атомната бомба – и идеално място да се покажеш пред света… Преди дни паметникът осъмна обезобразен с надписи на кирилица, прогласяващи гордо: ЛОКО СОФИЯ.

Графити са открити на общо три места

Първи ги е видял пазачът на комплекса и веднага е известил полицията. Извършителят или извършителите се издирват, като се очаква да им бъде повдигнато обвинение за нанасяне на щети върху материална собственост. За целия комплекс се грижи Отдела по озеленяване на Хирошима. Оттам съобщават, че единият от графитите – върху оградата на ремонтна площадка, е заличен веднага. Другите обаче са на мемориални места, включително върху паметник, и това ще изисква специални усилия и съответно, повече време.

Мястото е от особено значение за японците

Представете си паметникът на Незнайния воин в София да осъмне с подобен надпис… Много японци изразиха огорчението си… 80-годишен мъж, който се разхожда всяка сутрин точно тук, казва: „Наистина е жалко… мястото е специално! Надявам се да бъдат изтрити бързо…“ 66-годишен японец на екскурзия в Хирошима добавя: „Винаги съм искал поне веднъж в живота да дойда тук… Непростимо е!“

Графитите навяват тъжни мисли

Едва ли ще помогнат и на самия футболен клуб, който тъпче във втората ни лига и води чутовни двубои с отбори като Ботев Гълъбово и Струмска слава. По-скоро въпросът е друг: в желанието си да се покажем пред света, виждаме ли колко сме голи?

По материали от японската преса: Йордан Проданов