„Всяка книга има душа – на човека, който я е написал, и на този, който я чете, обича и мечтае с нея. С всеки път, когато книгата премине в други ръце и още някой преброжда страниците й, духът й все повече израства и укрепва.“ („Сянката на вятъра“)

Почина Карлос Руис Сафон, автор на международни бестселъри, сред които „Сянката на вятъра“, предадоха световните медии. Испанският писател загуби битката с рака на 55 години. Най-четеният испански автор след Сервантес е починал в дома си в Лос Анджелис, САЩ, потвърдиха издателите му.

Испанският премиер Педро Санчес написа в Туитър: „Загубихме един от най-четените и световно признати испански писатели. Карлос Луис Сафон е сред най-значимите автори на епохата ни и неговата заслуга съм съвременната литература е огромна.“

Руис Сафон има над 38 млн. продадени копия на осемте си романа по целия свят, като е преведен на над 40 езика. Роденият в Барселона писател първоначално работи в рекламния сектор, преди да добие популярност с първия си роман „Принцът на мъглата“, публикуван през 1993 г. През 2001 г. на испански излиза „Сянката на вятъра“, която три години по-късно е преведена и на английски и става международен хит. За този роман Стивън Кинг казва „Ако си мислите, че готическият роман е приключил живота си някъде през 19. век, тази книга ще промени мнението ви.“

В есе, посветено на работата му, Руис Сафон пише, че не е имал друг избор освен да бъде писател: „Понякога хората ме питат какъв съвет бих дал на своите колеги, за да се вдъхновят. А аз бих им казал, че трябва да станат писатели, само ако всичко друго би ги убило. Иначе по-добре да се захванат с нещо друго. Станах писател, разказвач на истории, защото ако бях избрал друго, трябваше да умра или дори нещо по-лошо.“

По материали от интернет: Елена Бойчинова

Иван ГОЛЕВ

И кво прайм ся? Какви пак ги дъвчем? След десетилетия сравнително успешни опити да съсипем образованието си, една поредна заплаха е надвиснала над изстрадалите глави на деца и възрастни.

Коронавирусът беше само поводът за дистанционното обучение. Добре, изтърпяхме ограниченията и насилието, с които съпроводихме вируса „с невиждана ярост в човешката история”(!). Само че защо си мисля, че за образователното министерство той беше удобна прелюдия, за да поеме то оттук нататък в една нова посока за изпразване от човечност на обучението на младите хора. Да замени хилядолетното живо общуване на деца и възрастни с ерзаца на екрана и отчуждеността на електронните импулси.

Тази „модерна” теза не е родена само в местните учени глави. От десетилетия в света се подготвя масовото обезличаване на отделния индивид. Перспективата роботите да заменят живата сила в производството, защото са по-евтини, изпълнителни, неуморими и не излизат в болнични отдавна владее умовете на алчните визионери на бъдещето. Човекът става все по-проблемен за корпорациите, банките, ако щете, и за фармацията и военно-промишлените комплекси. Да, от него те печелят, но честата му непредсказуемост, ненадеждност и склонност към анархизъм са прът в колелото на безпроблемното трупане на богатства. Колкото индивидът е по-заклещен от власт, медии и всички други форми на обществено потисничество, толкова по-удобен е за манипулиране и доене. И образованието е един от инструментите за обезличаване и покоряване.

И така, на родна почва днес упорито се мисли как този механизъм плавно и неусетно да надене юздите си на младия българин. Очевидно няма да е от раз. Важно е да се подготви общественото мнение. Да му се внушат показатели, стъкмистики, съмнителни ползи от навлизането на цифровизацията в главите на децата ни. Сякаш там вече не е пълно с нея. Сякаш те не са повечето време в смартфона, таблета, запушили със слушалки уши за реалния свят и пребиваващи в една паралелна, много по-контролирана и манипулирана негова версия.

Никой не може да ме убеди, че ученето от дистанция е по-добро от ученето на живо. Че пикселовият образ и изкривеният глас са по-добри от присъственото общуване ведно с биотоковете, които се разменят, и с чувството за социално единение, което те изпълва. Ако не беше така, защо футболните фенове изпълват стадионите, вместо да зяпат в телевизора? Защо меломаните предпочитат концерта в залата, вместо записа от екрана? Ами театралната игра, когато долавяш дъха и всеки жест и мимика на метри от себе си?

И защо предпочитаме вечер да прочетем приказка на детето или внучето си, докато то се гушка в нас с ококорени очи и зяпнала уста, вместо да му пуснем запис на същата, като му кажем на излизане: „Айде, слушай я, после се завивай и заспивай!”

Младите хора не само се учат на ЗНАНИЯ в класната стая. Те се учат да ЖИВЕЯТ в социум, да контактуват в среда, което ще правят през целия си живот. А някой иска да им го отнеме. Да ги направи самотни, алиенирани егоисти, които да лъжат системата, че дистанционно учат по-добре, защото така им е по-лесно да бъркат в мрежата и да си вземат оттам информацията, за която ги изпитва учителят. Тези с бързите пръсти ще имат по-добри оценки от другите, които ще ползват ума си и знанията в него. Това ли искаме? Да ги възпитаваме в това невинно засега мошеничество, та като пораснат, да са опитни в големите измами и далавери?

А какво да кажем за най-малките, за учениците в началните класове? Те не могат да се оправят без родител, дядо, баба до себе си. Някой трябва да седи до тях, да им помага, да ги насочва. А кога ще работи? Впрочем, да, скоро няма да има нужда. Нали роботите ще заменят живата сила.

Ами здравословният аспект? Да седиш от 6 до 10 часа пред компютъра, да напрягаш зрение, като по този начин нарушаваш двигателния си режим, храненето си, съня си? Това дете да не е безчувствена туба, в която да наливаш знания през фуния, додето не почне да прелива?

Не, не и не! Родните просветни функционери, шефове и шефчета, които отродиха вече няколко поколения българчета, като изключиха знакови творби и писатели от учебната програма, като въведоха тежък и скучен език в учебниците, като присаждаха произволно чий ли не чужд опит трябва да бъдат спрени при поредното си издевателство. Самите учители, горките, нямат смелост да се опълчат. Те вече са наплашени, пазят си хляба и това е разбираемо. Защото утре ще ги съкратят, под предлог недостатъчно ученици. Как да смеят да се опънат на началството, като им е забранено и да санкционират учениците. Те са между чука и наковалнята. Едните са ги стиснали с чатала зад врата, другите им се качват на главите.

Нека обаче ние мислим със собствените си глави, не с компютрите си. Нека не позволяваме тихомълком обучението, идещо още от Аристотел, да се превърне в пародия или в казино с автомати за знания. Нека оставим децата да учат в естествената си среда, да се съревновават и да си завиждат, да се гъбаркат един с друг, но и да си помагат. Пред екрана те само ще трупат агресия, защото така действа той – налива ти еднопосочно информация и ти трябва да избиеш някъде чивията. Къде, къде − на улицата или някъде другаде, където да застрашиш нечий живот или своя собствен.

Нека и родителите, и учителите си починат от този много по-трудоемък и ангажиращ времето и вниманието им труд, и да се посветят на това, което по-добре могат да правят.

Да възпитават ХОРА, а не ЗОМБИТА!

Нека отпразнуваме най-топлия сезон с нещо слънчево за четене

Лятото винаги ни носи едно такова усещане за най-хубавото време. Сякаш животът е най-щедър към нас именно този сезон. Пък и самите ние сме изпълнени с очакване. Лятото е почивка, приключение, пътешествие, също любов и море, но заедно с това хубава книга. Опитахме се да съберем всички тези аромати – и така се получи нашата малка селекция от четива. Приемете ги като пътуване през лятото – повечето са добре познати, четени и препрочитани, но въпреки това топли, сгряващи, ентусиазиращи… Точно като лятото!

„Вино от глухарчета” или любовно писмо до лятото

Книгата на Рей Бредбъри ни пренася именно в най-слънчевия сезон, като действието се развива през 1928-а. Предстои ни да изживеем едно лято с 12-годишния Дъглас. А времето сякаш е спряло… Книгата е красива и опияняваща – като вино от глухарчета! Най-хубавото е, че може да ни върне в собственото ни детство. И в нас да се събуди споменът какво е да откриваш нещо ново в света всеки ден. Мечтаем си за такова лято! Затова разтваряме сега „Вино от глухарчета”…

„Всеки ден в Тоскана” – лятото е най-хубаво в Италия

Има нещо особено очарователно в това да четеш Франсис Мейс именно когато слънцето залива всичко наоколо. Пък и самата тя създава усещане за Тоскана като за един голям празник. Но празник, който се отбелязва цяло лято! „Всеки ден в Тоскана” – подобно на другите ѝ книги, разкрива тайната на това да се живее бавно, човек да мечтае, а заедно с това да се наслаждава на всеки миг, на всеки слънчев лъч. Бихме добавили, и на всяка бутилка тосканско вино! Ненапразно наричат Мейс „барда на Тоскана” – и в тази книга ни залива безбрежно щастие от топлите италиански вечери. „Всеки ден в Тоскана” помага да се случат, където и да сме!

„Нежна е нощта” – опияняваща като страстта

Обикновено свързваме Фицджералд на първо място с „Великия Гетсби”, но „Нежна е нощта” заслужава поне същото внимание. Заглавието е великолепно и вдъхновяващо, ала историята по страниците е по-скоро драматична. „Нежна е нощта” разкрива начина, по който се разпада животът ни, когато се крепи на глинени основи. Но всичко останало – поетиката, с която е създадена книгата, стилът на автора, докосването до човешките характери, въздейства по изключителен начин. Може да я приемем като битер нотка в коктейла на нашето лято… Горчивина, която ни кара да застинем – с хубава книга в ръце.

„Отнесени от вихъра” заради трепета от промяната

Книгата на Маргарет Мичъл стана отново актуална, след като се оказа, че е неудобно филмът по нея да бъде прожектиран в наши дни. Самата творба, пък и екранизацията, са като приказка за един свят, който е обречен да изчезне. Главната героиня Скарлет се превръща в нарицателно за силно момиче с характер – пък и в пример как се търси щастието. „Отнесени от вихъра” е книга за цялото лято, защото увлича и вдъхновява със сюжета си. Изпълнена с една поизчезнала в нашия технократски свят романтика, тя просто кара своите читатели да мечтаят. И това я прави незабравима.

„Книга за лятото”, която пишем самите ние всеки ден

Мишел Гейбъл е доказала умението си да сладкодумства – нейна е и „Парижкият апартамент”. В „Книга за лятото” разказва нова история, която докосва истински сърцето. Сюжетът преплита съдбите на три жени, които обаче представляват три поколения, три живота – и точно възкръсването им късче по късче прави лятото по страниците на романа толкова необикновено. Най-общо казано, 432-те страници ни карат да вярваме, че лятото винаги идва… че слънцето изгрява и за нас. И точно това е хубавото на книгата, Гейбъл ни учи да преодоляваме огорченията и да продължаваме напред, вярвайки, че всичко се случва за добро. Защото всеки заслужава своето необикновено лято.

Заглавията подбра Краси Проданов

На 21 юни 2020-а се навършват 85 години от рождението ѝ

Френската писателка е уникална в няколко отношения. Става известна едва на 19, когато е още студентка в Сорбоната. Само за 6 седмици написва знаменития си роман „Добър ден, тъга”. Така името ѝ се превръща в нарицателно в света на литературата – за интригуващо писане, заради меланхоличната атмосфера, която създава чрез книгите.

„Добър ден, тъга” бързо се превръща в световна сензация и привлича погледите към Саган. Всъщност това е псевдоним – истинското име на французойката е Коарез. Харесва си обаче една от героините на Пруст и така я увековечава още веднъж чрез самата себе си.

Като истинска французойка, Франсоаз Саган умее да живее бурно и с наслада. Хонорара си за „Добър ден, тъга” похарчва за чисто нов „Ягуар”

Иначе любовта е във всичките ѝ книги. Създава общо 22 романа, но пише и разкази, също пиеси. Сред популярните ѝ заглавия са „Покорното куче“, „Неподвижна буря“, „Синини в душата“… Когато ѝ предлагат престижно членство в Академията „Гонкур”, тя отказва с думите, че „почестите я удивяват с абсурдността си”.

Писателката живее бурно и на висока скорост – развива зависимост както от хазарта, така и от високите скорости; катастрофира и това оставя тежки поражения върху здравето и психиката ѝ. Минава пред наркотици, съдебни дела, обеднява – така и умира на 69. Президентът Ширак я обявява за „най-голямата в историята на френската литература„, а министър-председателят Жан-Пиер Рафарен я нарича „печална и загадъчна, но създаваща радост”.

А сега си я спомняме и с тези нейни думи: „Само като затвориш врата зад себе си, може да отвориш прозорец в бъдещето.”

Портрет от Краси Проданов

The Vanishing Half и White Fragility говорят по своя начин за едно и също

Брит Бенет предлага The Vanishing Half – история, в която близнаци израстват в рамките на чернокожа комуна в малко градче. Двете сестри обаче решават да започнат нов живот в Ню Орлиънс, когато са на 16. И тук пътищата им се разделят – едната от тях заживява като „бяла” жена, а другата се връща след време в своята общност.

Всичко това може да се случи, понеже кожата им е достатъчно светла, за да направят сами своя избор. Но въпросът е защо едната сестра избира живот на „черна”, а другата скрива произхода си…

Както коментират наблюдателите, едва ли има по-подходящ момент за излизането на The Vanishing Half. Сега фокусът на американското общество е именно върху расизма, а книгата задава важни въпроси. Брит Бенет направи силен дебют с романа си „Майките”, в който отново разнищва тайните на малката общност. Но сега акцентът е преместен върху много по-чувствителна тема. И читателите го оценяват, както си личи по десетката в „Ню Йорк Таймс” при художествените.

В другата категория, която следим – при нехудожествените, начело пък е White Fragility от Робин ДиАнджело. Дори само заглавието подсказва накъде бие тя…

Вижте подреждането при комбинираните печатни и електронни книги. Датата е 21 юни 2020 г.

Топ 10 представят Мира Шополова и Краси Проданов

Големият враг на Мелания е заварената Иванка Тръмп

The Art of Her Deal е с автор Мери Джордан, като е важно да се спомене, че това не е официална биография на Мелания Тръмп. Иначе първото впечатление от нея е точно като от съпруга ѝ – сякаш е дошла да сложи край на всички традиции и правила, с които е живяла президентската институция в Щатите вече стотици години. Госпожа Тръмп всъщност още при влизането си в Белия дом се превърна в единствената Първа дама, родена извън Северна Америка. Друг интересен детайл е и този, че тя разполага с двойно гражданство след като реши да запази словенската си лична карта.

Джордан пише например, че Мелания просто се стремяла към брак с богат мъж. Ужасил я не фактът, че е трета съпруга на Тръмп, ами ищахът му да се занимава с политика. Така че когато през 2015-а се оказва, че това е новото му амплоа, Мелания се чувства засегната просто защото е нарушен комфортът ѝ.

Самата авторка на The Art of Her Deal е журналист от „Уошингтън пост”, така че залага предимно на фактологията без излишни увъртания и обяснения. Президентшата тя описва като потайна жена, предпочитаща самотата, но наред с това притежаваща очарование. За нея Мелания Тръмп е човек на стратегиите, който добре знае как да постигне целите си. Джордан дори стига още по-надалеч, като твърди, че съпругата на президента функционира като самия него.

За да създаде образа на Мелания Тръмп, Мери Джордан провежда над 120 интервюта в пет държави по света. За пътя ѝ към Белия дом казва, че е най-необикновен от този на всички Първи дами дотук. Баща ѝ Виктор бил шофьор, а майка ѝ Амалия работи в текстилен цех. Точно благодарение на майка си Мелания получава шанса да изпъкне, защото шивачката правела всичко възможно красивото момиче да е добре облечено. А както добре знаем, и това имаше висока цена в епохата на социализма.

Мери Джордан разказва как Мелания изоставя университета и образованието си в специалност Архитектура, за да пътува из Европа като модел. Познат италианец от модния бизнес й помага да се добере до Щатите

Според Джордан доказателство за интелекта на Мелания Тръмп е фактът, че говори пет езика – наред с английски и майчиния словенски, още френски, италиански и немски.

В същото време обаче журналистът разкрива, че Мелания е склонна да премълчава или разкрасява истината за миналото си в зависимост от моментните си интереси. Нарича я и е една от най-малко видимите Първи дами в историята на САЩ. За първата година в Белия дом например стои зад едва осем прояви, докато за същия период Мишел Обама има зад гърба си вече 74.

Събирайки всички факти, Мери Джордан стига до заключението, че точно това е начинът, по който Мелания Тръмп осъществява своя „бизнес” – тихото влияние, което ѝ дава възможност да постига всичко в живота без непременно да е на фокус.

Лира.бг по материали от „Уошингтън пост”

ХУДОЖЕСТВЕНА ЛИТЕРАТУРА

1. Ветрове над Камино от Джон Гришам

2. Мръсната четворка от Майкъл Конъли

3. Живот в скалите от Мария Лалева

4. Времеубежище от Георги Господинов

5. Върни се към живота завинаги от Гюлсерен Булайъджъоглу

6. У майкини от Иво Сиромахов

7. Където пеят раците от Дилия Оуенс

8. Последната одисея от Джеймс Ролинс

9. Сърцето на дявола – Кн.3 Фордж от Мегън Марч

10. Безмълвие от Неда Антонова

НЕХУДОЖЕСТВЕНА ЛИТЕРАТУРА

1. Да прецакаш дявола от Наполеон Хил

2. Георги Парцалев − Хамлет от град Левски от Георги Тошев

3. Петте рани, които пречат да бъдеш какъвто си от Лиз Бурбо

4. Три безсмъртни класики: Към себе си от Марк Аврелий, Владетелят от Николо Макиавели, Изкуството на войната от Сун Дзъ

5. Тънкото изкуство да не ти пука от Марк Менсън

6. География на мъдростта от Ерик Уайнър

7. Хроники на безвремието. Краят на демагогията от Валентин Вацев

8. Книга за песните от Стефан Вълдобрев

9. Утре ли е вече? Как пандемията променя Европа от Иван Кръстев

10. Топ мистериите на света от Слави Панайотов

ТИЙН ЛИТЕРАТУРА

1. Малкият принц от Антоан дьо Сент Екзюпери

2. Моето семейство и други животни от Джералд Даръл

3. Причината от Изабел Овчарова

4. Пърси Джаксън и боговете на Олимп Кн.1: Похитителят на мълнии от Рик Риърдън

5. Били Айлиш. Книга за фенове от Малкълм Крофт

6. Небивалици с буквите от А до Я от Цвета Брестничка

7. Хари Потър и философския камък от Дж. К. Роулинг

8. Матилда от Роалд Дал

9. Писмата, които никога не изпратих от Стефани Петкова

10. Детска академия за добри обноски от Невена Басарова

Авторката ни предлага нова книга и мечтае за Хавайските острови

Новият роман на Колийн Хувър „Премълчани истини“ проследява живота на майка и дъщеря след трагичен инцидент, който ги изправя пред неочаквани разкрития и последици. В интервю за “Гудрийдс” авторката говори за предизвикателството да влезе в главите на героините Морган и Клара и споделя какви са творческите ѝ планове след тази книга.

– Вашите книги често засягат сериозни въпроси, като романа „Никога повече“. „Премълчани истини“ разглежда скръбта, предателството и връзката между майка и дъщеря. Коя част от писането на тази книга беше най-голямо предизвикателство?

– Напрежението в отношенията между майка и дъщеря. Аз имах страхотни отношения с моята майка, когато бях тийнейджърка. Затова не можех лично да се асоциирам с онова, през което преминаваха Клара и Морган.

– „Премълчани истини“ се развива от две гледни точки – тази на Морган Грант и тази на дъщеря ѝ Клара, която е на шестнайсет. Беше ли трудно да балансирате между тях? Първо глави от името на едната, а после на другата ли писахте, или превключвахте между двете?

– С изключение на „Жестока любов“, винаги съм писала книгите си последователно, глава след глава. С „Премълчани истини“ редувах гледните точки, така че имаше много превключвания между мислите на двете героини. Винаги ми е било трудно да съм в главите на своите персонажи и да не проектирам себе си в тях. Затова понякога ми идваше да се скарам на Клара или да разтърся Морган. Но имам чувството, че именно тази книга беше предизвикателство, защото двете героини си приличат, тъй като са майка и дъщеря, затова трябваше да покажа техните прилики, но също и да подчертая разликата във възрастта им и как зрелостта на всяка я отличава в начина, по който реагира на онова, което им се случва.

– Колко от вашия собствен опит като майка или тийнейджър описахте в книгата?

– Предимно заимствах от опита на майка ми със сестра ми. Техните характери се сблъскваха, затова почерпих вдъхновение, представяйки си ги като Морган и Клара.

Винаги ми е било трудно да съм в главите на своите персонажи и да не проектирам себе си в тях. Затова понякога ми идваше да се скарам на Клара или да разтърся Морган

– Твърдите, че не обичате да се ограничавате до един жанр. Когато започвате нов роман, знаете ли в какъв жанр ще бъде, или просто продължавате историята и после виждате как ще се развие?

– Така е, не обичам да бъда ограничена до един жанр и никога не започвам книга, знаейки точно какъв ще бъде той. Понякога завършвам книгата и все още не знам в какъв жанр попада. Опитвам се да се съсредоточа върху това да разкажа историята и после да оставя издателят да реши към коя аудитория да насочи романа.

– Обмисляте ли да напишете още романтични трилъри като „Верити“? И има ли жанрове, в които преди не сте писали и искате да опитате?

– Толкова се забавлявах, докато пишех „Верити“! Бих се радвала да напиша още трилъри. В момента работя върху паранормален романс, който има подобно усещане като „Верити“. Никога не съм мислила, че ще напиша нещо паранормално, но ето ме тук сега и си прекарвам страхотно.

– Вие вярвате в любовта и сте казвали, че „всички книжни гаджета на света не могат да стъпят на малкия пръст на моя мъж“. Как ще отбележите вашата 20-годишнина от сватбата следващата година?

– Надявам се, че най-сетне ще можем да отидем до Хавайските острови. В плановете и на двама ни е, но сме ужасни в организирането. Може би някой друг ще организира пътуването за нас и така то наистина ще се случи.

Превод Преслава Колева, изд. Ибис

„Да прецакаш дявола” до края на юни вместо 14,95 струва 8,97 лв. в „Хеликон“

Ръкописът сякаш изчезва от света през 1938-а и остава в неизвестност цели 72 години. Семейството на автора го крие, като се страхува от обществения отзвук при евентуално публикуване на книгата. Наполеон Хил – журналист, юрист и писател, прави нещо простичко… Той разкрива същността на дявола, който се проявява всекидневно покрай нас. Тъй като в книгата рогатият се явява нещо като главен герой, съпругата на автора Ани Лу изразила остро несъгласие. Едва след смъртта ѝ ръкописът на „Да прецакаш дявола” попада в ръцете на президента на фондация „Наполеон Хил”.

Самата книга представлява диалог с дявола. Хил пише в „Мисли и забогатявай” – друго много известно негово произведение, че „невидимите съветници” правят ума му по-възприемчив за идеи, мисли и познание. Тук обаче в ролята на съветник е самият дявол. Но писанието му е и за самия живот, за трудностите в него, като със силата на диалога, авторът помага да започнем да управляваме страховете си.

Всичко това прави „Да прецакаш дявола” практична и полезна, от една страна, а заедно с това, даряваща ключа към свободата. Точно заради това подбрахме и няколко цитата от нея

1. „Хармонията – в смисъла, в който се използва тази дума, означава, че природата свързва всичко във Вселената с неговото подобие. Негативните обстоятелства се свързват едно с друго, без значение къде се намират. Позитивните влияния по силата на същия закон се свързват и те едно с друго.”
   

   ---

2. „Животът не предлага на никого имунитет срещу нещастие, но дава на всички силата на позитивното мислене, което е достатъчно, за да се подчинят всички обстоятелства, причиняващи нещастието, и да се обърнат в позитиви.”
   

   ---

3. „Вярата е състояние на духа, при което човек осъзнава, разпознава и използва силата на позитивната мисъл като посредник, за да черпи блага от универсалната банка на Безкрайния интелект.“
   

   ---

4. „Животът е жесток властелин – или вие управлявате него, или той ще управлява вас. Няма средно положение, няма точка на компромис. Никога не приемайте в живота нещо, което не желаете. Ако онова, което не желаете, ви е било натрапено насила, можете да откажете в ума си да го приемете. Тогава умът ви ще намери начин да ви даде друго – онова, което наистина желаете.”
   

   ---

5. „Цялата система на публичното образование е толкова бюрократизирана, че учи децата на почти всичко освен на това да използват собствените си умове и да разсъждават самостоятелно.”

Цитатите подбра Краси Проданов

Текстът от книгата е в превод на Силвия Пешева

Герои, за които вратите ни остават затворени, събрахме сега

Предложенията за неприятни образи дойдоха всъщност от вас. Попитахме ви кой литературен герой не бихте поканили никога на парти – и събрахме компания от опасни персони и откровени неприятници. Макар че както веднага отбеляза Марияна Станчева, „лошите образи имат своите предимства – често те остават неразбрани, но в повечето случаи са многопластови, сложни, въздействащи персонажи с изключителен интелект”.

И все пак, ето един кратък списък на ония, които са нежелани у дома… При някои е ясно защо от пръв прочит, но за други се налага човек доста да се замисли или пък… направо да препрочете книгата

• Ханибал Лектър, „Мълчанието на агнетата“ от Томас Харис (Марияна Станчева)
• Сомс Форсайт и наш Ганьо (Валентина Стоичкова)
• Стария Карамазов на Достоевски (Юлиана Костова)
• Хаджи Ровоама от „Под игото” (Гергина Манчева)
• Василий Курагин от „Война и мир” на Лев Толстой (Надежда Станулова-Делкова)
• Боб от „Туин Пийкс” на Марк Фрост (Иво Абрашев)
• Главният герой от „Гняв” и Пенуайз от „То” на Стивън Кинг (Савана Хавана и Цвети Ангелова)
• Волдемор от „Хари Потър” (Светлозара Кабакчиева)
• Граф Дракула от романа на Брам Стокър (Мария Чулова)
• Емил от Льонеберя (Станислава Георгиева)
• Лелята на Том Сойер, че сигурно ще е въоръжена с пръчка (Таня Стоянова)
• Ана Каренина (Надя Петрова)

Честно казано, стана ни жал например за Емил от Льонеберя, но както обясни Станислава, от която дойде предложението, „представяте ли си после какви поразии ще има”… Накрая още едно мнение, на Ралица Маркова, която казва, че не би поканила лош събеседник и се плеска по челото: „О, то пък в литературата няма такъв…Тогава, не бих поканила за първия купон трезвеник. Ох, май повече от половината отпадат… Добре де, трезвениците на втория купон. На третото парти са добре дошли философите – ще засекат тези от първото парти и ще стане диалога…Ама то така или иначе се смесиха компаниите – купон да става! Добре дошли сте всички!”

На всички, включили се в играта на нашата фейсбук страничка, от сърце благодарим!

Мненията събра Краси Проданов

Навръх Еньовден десетгодишен юбилей отбелязва книжарница „Хеликон-Пловдив Център“. На главната – „Княз Александър І“ 29, бившето кино „Република“ от десетилетие е част от голямото семейство на „Хеликон“, и отдавна се е превърнала в желан маршрут от всекидневната разходка на пловдивчани, а за най-четящите представлява истинско културно средище. Днес, на 24 юни, към енергията на Еньовден, „Пловдив – Център“ добавя и еуфорията на своите книжари, а препоръките им са по-емоционални от всякога, защото те заедно празнуват. Да ги поздравим от сърце! Честит десети рожден ден, „Хеликон – Пловдив Център“, бъдете заредени с доброта и хубави книги!

Доц. д-р Милена Цветкова, Софийски университет

Проф. д.ф.н. Мария Младенова – световноизвестен български учен по книгознание, библиотекознание и библиография, ни напусна на 21 юни 2020 г.

Родена е през 1945 г. в София. Завършила е Държавния библиотекарски институт (1965) и българска филология и педагогика в Софийския университет (1971). От 1977 г. е преподавател в ДБИ и във всичките му трансформации до УниБИТ в продължение на 37 години. Била е заместник-директор на ДБИ и ръководител на катедра „Библиотекознание“. Тя е и първият декан на Факултета по библиология, информационни системи и обществени комуникации в УниБИТ (2004–2008). През 1992 г. е съинициатор за откриването на специалността „Библиотекознание, библиография и научна информация“ във Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий”.

И в двата университета преподава дисциплините библиотекознание, история на библиотеките, библиотечни фондове, каталогизация и класификация на книгите и документите и др.

Започва да твори наука на 29-годишна възраст, докато работи в библиотеката на Института по пневмология и фтизиатрия към Медицинска академия. В края на живота си остави над 450 публикации, сред които книги, учебници, статии, рецензии и др.

Емблематичен автор е в трите български научни списания в полето на библиотекознанието и книгознанието – „Библиотекар“, „Библиотека“ и „ББИА онлайн“. На последното списание е главен редактор до смъртта си.

През октомври 2015 г. по случай 70-ия ѝ рожден ден УниБИТ организира впечатляващо  тържество за цялата библиотечно-библиографска и книговедска гилдия на България и ѝ подари биобиблиографска книга (Мария Младенова – Биобиблиография. http://bgbookhistory.blogspot.bg/2015/10/blog-post_22.html). Тази книга беше първата биобиблиография на специалист в 70-годишната история на единственото библиотековедско-книговедско висше училище в България.

Проф. Мария Младенова е един от най-мащабно присъстващите български библиотековеди и книговеди в световните библиотеки. По данни от 2016 г. 59 библиотеки по света притежаваха 13 книги на Мария Младенова в общо 111 екземпляра.

Ако днес можехме да попитаме самата Мария Младенова с кое от „децата си“ се гордее най-много, ще чуем: с биобиблиографията на Йордан Радичков (издадена през 2004 г.). Може би защото тогава градусът на удовлетворението от добре свършена работа беше най-висок, след предупрежденията на литературоведите, че Радичков е най-трудният за библиографиране български писател. Или защото правенето на библиография-персоналия е най-мъчната алтруистична дейност: не работиш за своето, а за името на другия. А при Радичков съвсем не беше достатъчно да го познаваш. Само тя знаеше къде е скрито знанието за него и само тя не пожали енергията си да го пресътвори в дар за другите. Или защото тогава за пръв път почувства библиографската дейност като престиж. Факт е, че за пръв път в България бизнесът в лицето фирмата „Монбат“ на братя Бобокови, инвестира в библиографска книга. Или заради некуртоазната възхита на знаменития италиански преводач Джузепе Дел`Агата, който, с луксозния том в ръце, възкликна: „Това не е справочник, а система, в която за пръв път ще мога да кръстосам моите преводи с чешки и френски, които знам, и с други, които не съм и подозирал, че съществуват.” Какъвто и да беше личният ù възглед за стойността на създадената от нея „Йордан Радичков 1929-2004: Биобиблиография“, факт е, че това е най-разпространената нейна книга сред библиотеките по света.

Важно е да припомним какво създаде, установи и популяризира за пръв път проф. Мария Младенова.

Тя първа популяризира у нас класици на световното библиотекознание като Пол Отле, Чарлз Еми Кътър, Чарлз Еми Кътър, Антонио Паници, Шиали Р. Ранганатан, Габриел Ноде.

Първа запозна българските читатели с корифеите на руската наука за библиотеките акад. Юрий Столяров и проф. Едуард Сукиасян.

Първа осветли историческата функция на първите български библиотековедки – Мара Тодорова и Маргарита Димчевска.

Първа обяви името на плевенчанина Ячо Хлебаров като световнопризнат български библиотековед.

Именно тя въведе в академичното образование 4 нови научни дисциплини – първия в България лекционен курс по „Сравнително библиотекознание“ (1999 г.), първия в България лекционен курс по „Библиотечна етика“ (2000 г.), първия в България лекционен курс по „Библиотечна конфликтология“ (2006 г.) и първия в България лекционен курс по  „Библиофилство“ (2003 г.).

Именно тя е автор на първия у нас „Етичен кодекс на библиотекарите“, приет на конгреса на СБИР на 6 юни 2002 г.

Автор е на първата христоматия по история на библиотеките в България („История на библиотеките в България от Средновековието до средата на 40-те години на XX век“).

Автор е и на първото изследване за науката за библиотеките в България (дисертационния й труд „Библиотекознанието в България от 1878 до 1944 г.“).

Тя е една от първите и научно коректни изследователка на личните библиотеки, на библиофилството, на етиката и професиограмата на библиотекаря.

Световната ѝ известност до последния ѝ дъх се доказва от непрестанните комуникации с световни имена в библиотекознанието, библиографията и книгознанието като  акад. Юрий Столяров – президент на Международната академия по информатизация и секретар на отделението по библиотекознание към Руската академия на науките, проф. Едуард Сукиасян – заместник директор на Руската държавна библиотека (РДБ) в Москва, проф. Марина Колесникова – ръководител на катедра „Библиотекознание и теория на четенето“ в Държавния институт за култура в Санкт Петербург (СПбГИК), проф. Гордана Стокич от Катедрата по библиотекознание в Белградския университет.

Руският специалист по социални комуникации и библиология проф. А. В. Соколов в своята монография „Руските библиотеки в информационното общество” (2012) нарича Мария Младенова водещ популяризатор на българския опит в чужбина.

С тези чуждестранни учени проф. Младенова поддържаше до последно творческа кореспонденция, която един ден заслужава да бъде публикувана.

Проф. Мария Младенова беше боец на много широк фронт на науката и образованието. Но малцина са чували, че тя е истински воин (буквално). Носител е на медал „За заслуги към армията“, връчен ù от Генералния щаб на Българската народна армия през 1989 г., за лекторския ù принос в семинари и курсове за библиотекари от системата на армейските библиотеки.

Беше боец срещу нехуманността и моралната нечистоплътност. Всеки днешен специалист, приет в школата на проф. Младенова, може да свидетелства с каква безрезервна и същевременно деликатна аргументация разобличаваше претенциозната посредственост, рецидивите на тоталитарни навици, научните и академичните спекулации.

Проф. Мария Младенова беше всеизвестна като алчен читател в Националната библиотека и страстен купувач в книжарниците, откъдето тръгваше към дома си с килограми новозакупени книги. Но малцина я познават като дарител–алтруист, щом става дума за четене.

През 1998 г. организира набавянето на 10 000 тома, за да постави основата на училищната библиотека в новопостроеното 199-то софийско училище „Св. Йоан Богослов“ в кв. Левски-Г.

В помощ на студенти, учени и всички читатели проф. Младенова дигитализира десетки свои печатни публикации и ги дари за свободен достъп чрез сайта на Регионалната библиотека във В. Търново (http://libraryvt.com/%D0%BF%D1%80%D0%BE%D1%84%D0%B5%D1%81%D0%B8%D0%BE%D0%BD%D0%B0%D0%BB%D0%BD%D0%B8-%D0%B8%D0%B7%D0%B4%D0%B0%D0%BD%D0%B8%D1%8F/%D0%BF%D1%80%D0%BE%D1%84-%D0%B4%D1%84%D0%BD-%D0%BC%D0%B0%D1%80%D0%B8%D1%8F-%D0%BC%D0%BB%D0%B0%D0%B4%D0%B5%D0%BD%D0%BE%D0%B2%D0%B0-%D0%BF%D1%83%D0%B1%D0%BB%D0%B8%D0%BA%D0%B0%D1%86%D0%B8%D0%B8.html)

В момента на сайта на централната библиотека на БАН читателите от цял свят имат свободен достъп до дарените от нея копия на 8 от авторските ѝ книги (http://old.cl.bas.bg/informacionni-uslugi/on-lain-bio-bibliografii).

Последните мащабни трудове, които тази достолепна българка изработи за българските читатели, са книгата „Йордан Радичков в спомени на съвременници“ (2020, изд. Изток-Запад) и все още неиздадените събрани съчинения на Йордан Радичков, чийто предговор стои в ръкопис и в този момент на бюрото ѝ.

Поклонението пред проф. д.ф.н. Мария Младенова ще се състои на 25 юни 2020 г. (четвъртък) от 13 ч. в ритуалната зала на гробищен парк Малашевци, гр. София.

Людмила Еленкова, радио Хеликон

„Средновековие. Ваканция“ е четвъртата книга на Ян Балабан, която излиза на български в превод на Красимир Проданов. Както в родната му Чехия писателят е цяла институция, така и у нас вече го ценят феновете на късия разказ. Той си отива през 2010, само на 49 г, а тук са събрани два малки негови сборника от годините 1995 и 1999. Времето, в което твори Балабан, е силно за страните на Централна Европа, но за сметка на подема в индустрията, хората губят чувствителността си и живуркат, хванати в капан. Затова героите на чешкия писател повече обмислят своите състояния, вместо действията си и макар да имат имена, лица, професии, пол и възраст, усещането на читателя е, че нещо се изплъзва и разтапя пред очите му, като часовник от картина на Салвадор Дали. Или че вижда манекени, подобни на онези, които сред пандемията от COVID -19 някои ресторанти по света слагат на масите, за да запълнят празнотата. Неслучайно историите на Ян Балабан звучат актуално – те се развиват ту в болница, ту в тясното пространство на дома, във вода или над къщите, в които хората се лутат трескаво, а понякога просто съзерцават битието. Повечето са погълнати от болка, умора и минали грешки до степен, че на едни им писва, други минават отвъд – близо до Бога, и в това е красотата на творчеството на Ян Балабан. Първите изречения у него оформят края, темата, зададена в началото на всеки разказ, става брилянтна поанта, а водещи са такива детайли, които рядко забелязваме – „Гарвани и чавки летяха към града като отвян от вятъра дим. Кръжащи живи сажди.“

„Градовете на мъртвите„ предлага пътуване в застинал, но красив свят

Една нестандартна и на пръв поглед леко плашеща книга разгръщаме, посветена на местата, в които са погребани известни личности и обикновени хора от цял свят. Илюстрациите, с които е изпъстрена, бързо разсейват всякакъв страх, защото някои са абсолютни шедьоври на изкуството, а името на съставителя на този сборник – журналистът Иван Първанов, не буди съмнение, че става дума за добре свършен енциклопедичен труд.  Затова изпратихме въпросите си на автора, с любопитство да научим повече.

– Господин Първанов, защо нарекохте книгата си „Градовете на мъртвите“?

– Отговорът на този въпрос може да бъде даден в няколко посоки. От една страна, чисто пространствено, гробищата, които съм разгледал в книгата, са най-големите в света и с площта си действително могат да бъдат оприличени на цели градове. От друга страна, това заглавие е един опит за сравнение на двата свята: на живите и на неживите. Както в света на живите хората живеят в общности и населени места – градове и села, така, ако приемем, че животът след смъртта съществува, гробищните паркове са последният и вечен дом и пристан на напусналите този свят покойници. И на трето място, разбира се, интригуващото, нестандартно и нешаблонно заглавие би продавало книгата по-добре.

– На какъв принцип сте описали по страниците гробищните паркове, как да се ориентира читателят?

– Гробищните паркове, които разглеждам в книгата, са над 150 от цял свят. Липсва, по обясними причини, само леденият континент Антарктида. В книгата те са подредени по азбучен ред на страните, в които се намират, и мисля, че това е най-правилният начин. Защото смятам, че да подреждаш гробища по важност или известност е кощунствено. Това все пак не са холивудски продукции, нито чудесата на света, на които да се прави реклама, а траурни съоръжения. В съдържанието е представена съответната държава и читателят може по името ѝ да прочете за най-големите и най-известните гробищни паркове в нея. Или другия подход – ако иска да научи за конкретно гробище, да открие в съдържанието къде се намира то и да прочете цялата информация, до която съм успял да се добера за него.

Гробницата на френския крал Луи XII

– Кои са най-невероятните места или ритуали, които срещнахте при вашето проучване?

– Цялото проучване и изследване е изключително интересно и читателите ще намерят в книгата не десетки, а стотици интригуващи факти, много от които ще ги оставят без дъх. Няма да издавам много неща, за да не ги лишавам от удоволствието да потънат в света на градовете на мъртвите. Ще отбележа само нещо, с което да предизвикам ллюбопитството им. Погребалните традиции на някои азиатски народи повеляват малко след погребението трупът на покойника да се изважда и в негова чест да се устройстват тържества и веселби. А близките на мъртвеца танцуват с трупа. След което пак си го заравят в гроба и продължават да се веселят, вече в негово отсъствие. С този ритуал се смята, че са почели своя мъртвец. В други части на света пък мъртъвците са поставят в специални скални ниши и се оставят да бъдат изкълвани от хищните птици.

Но дори и при традиционните погребални ритуали с трупополагане има интересни и предизвикващи интерес неща. На мен самия ми беше интересно да разбера, че в някои страни гробищата изобщо не са това страшно и злокобно място, за каквото е прието да се смятат. Например в централното гробище на Дания, Асистънс, през почивните дни семействата ходят на пикник и се веселят там вместо да скърбят и да проливат сълзи.

Още от древността при много племена и народи, сред които и траките, раждането се е посрещало със сълзи, плач и тъга, а смъртта с радост за освобождаване от житейските мъки. Днес най-внушителни и монументални са католическите гробища – без значение в коя част на света се намират. В много от тях всеки надгробен паметник е шедьовър на монументалното изкуство. Някои си имат пакостливи и закачливи или злобни духове и вампири, които са се превърнали в туристическа атракция. В други надгробните плочи са изписани с весели и шеговити епитафии. Но ще спра дотук, за да оставя изненади и за читателите.

Веселото гробище в Румъния

– Защо отделяте специален раздел за българските военни гробища?

– Военните гробища навсякъде по света са нещо специално. Защото в тях почиват онези, които са дали живота си за определена национална кауза. Или пък просто за прищявката на някой психично болен диктатор. Българските военни гробища са израз на признанието и почитта ни към героите, дали живота си във войните за национално обединение. Нашите военни гробища извън днешните предели на България са една кървяща рана. Защото се намират в съседни държави, където обаче за тях не се полагат достатъчно грижи. Димчо Дебелянов в едно от стихотворенията си казва: „Мъртвият не ни е враг.” Загива по време на Първата световна война. Но стиховете му остават и трябва да бъдат учени наизуст от всеки балкански държавник, дръзнал в бъдеще някога да отвори пак стари рани и да подпали военен конфликт върху това буре с барут в югозападната част на Европа. Никой няма право да смущава вечния сън на загиналите в Балканските воини, без значение дали те са българи, сърби, гърци или румънци. Мъртвите имат правото на вечно спокойствие. И в този смисъл оскверняването на военните гробове на „чуждите”, което в някои балкански държави се е превърнало в традиция, е нещо много повече от престъпление. То е кощунство. През последните години състоянието на българските гробища извън България е по-добро от това през ХХ век. Но за Бога, ние балканците толкова ниско ли сме паднали, та да „воюваме” и срещу покойниците от останалите народи, живеещи в тази размирна част на Югоизточна Европа. Какво пречи сърбите да почитат българските военни гробища, а ние да почитаме могилите на техните воини, загинали в Балканските воини? Отношението към покойниците, дори и към чуждите, е признак за степен на културност. Къде сме ние в тази своеобразна скала за измерване нивото на културност от гледна точка на отношението към чуждите покойници ? Тежък и труден въпрос…

Гробът на Тодор Живков

– Сънувахте ли кошмари, докато пишехте тази книга и промени ли се отношението ви към смъртта след нея?

– Освен като писател-документалист, аз работя десетина години като журналист, чиито интереси са насочени към криминално-съдебната тематика. Присъствал съм на доста престъпления, в това число и на такива с трупове. Бил съм по неприятно служебно задължение и на не малко погребения. Така че, без да звучи самохвално, трудно има нещо, което да ме извади от релси и да ме накара да сънувам кошмари през нощта. Това, което изпитвах, докато писах книгата, по-скоро бе огромно любопитство от многото изключително интересни факти и случки, на които се натъквах в процеса на откривателството си. И тук става въпрос не само за самите гробищни паркове, но и за почиващите в тях ВИП-покойници, тъй като аз не просто представям едно траурно съоръжение, а и погребаните в него известни световни личности с любопитни факти от тяхната биография. А понякога и с факти и случки, свързани с тях и след смъртта и погребването им. Това бе едно толкова силно любопитство от моя страна, че в един момент започнах да се питам доколко то е плод на здрав разум и дали не съм започнал да психясвам. Защото нормално ли е човек да се интересува от една такава тема, каквато са траурните паркове?! В действителност обаче темата, за която в началото бях в двоумение дали ще се получи нещо интересно за читателя, се оказа невероятно увлекателна и интригуваща. От една страна, пикантна и страшна, хващаща за гърлото и изправяща косите, но от друга – изключително сериозна и социална.

И тук искам да споделя едно от многото си впечатления. Което за съжаление  не е особено ласкаво за нашего брата българина. Изследването на частта на българските гробища го оставих за последно. Преди това вече бях „обиколил” десетки гробищни паркове в цял свят. Независимо дали става въпрос за православни католици или протестанти, както и за християни или мюсюлмани, навсякъде по света гробищата са едно свято място, в което почиват тленните останки или кремираните тела на покойниците. На онези хора, които някога са били живи и са били близки на нас, живите. Които са били обичани и са обичали. И в отношението на живите към гробовете на покойниците личи отношението и към самите покойници. И за огромно съжаление, трябва да кажа, че отношението на нас, българите, към покойниците не е на никак добро ниво. Така се случи, че посетих Централните Софийски гробища в деня на една от Задушниците. Гробовете на много от нашите най-известни личности: политици, учени, писатели и поети, актьори и певци, бяха тотално занемарени и обрасли с треви и храсти. Така беше и с една голяма част от гробовите и на обиковените хора. Тъжно е и жестоко. Толкова ли е трудно 3-4 пъти в годината да отделим час-два от супер претоварения си ден, за да отидем и да почистим гробовете на нашите близки?! Това е един от начините да засвидетелстваме уважението и почитта си към тях и към това, което са били те в нашия живот, на което са научили и което са ни дали. Това не са непознати хора. Това са нашите родители, деди и прадеди. Които са дали много, за да бъдем това, което сме днес самите ние. И мисля, че заради това заслужават поне мъничко уважение и почит. Поне няколко пъти в годината нека да спрем да се правим на толкова заети и важни, да обърнем поглед навътре в себе си и да си спомним за своите близки и за това, че никой не е безсмъртен. И че един ден и ние ще си отидем от този свят. И ако има живот след смъртта, едва ли би било приятно последните ни вечни жилища да приличат на порутена запустяла селска къща, в чиито стрехи букали и сови са свили гнезда. Знаете ли, преди години един мъдър старец ми каза едни мъдри думи: „Когато решиш да се вземеш прекалено насериозно или когато животът ти е дотегнал, отиди в някое гробище и седни до някой гроб, дори да не е на твой близък. Запали една цигара и се огледай около себе си. И ще разбереш истини за живота, които на друго място не би открил и разбрал.“

Кратка разходка в градовете на мъртвите

[See image gallery at lira.bg]

Въпросите зададе Людмила Еленкова

Роден на 25 юни 1909 г. в град Ловеч и завършил Ветеринарномедицинския факултет на СУ „Св. Климент Охридски“, Димитър Димов е един от най-четените, известни и обичани български писатели, оставили ярката си следа на картата на световната литературна история. Книгите му „Тютюн“, „Осъдени души“ и „Поручик Бенц“ са добре познати както у нас, така и в редица страни по света. Слабо известен факт е, че  произведенията му са преведени на много и различни езици, като само романът „Тютюн“ се радва на пълен превод на 18 езика, сред които немски, руски, латвийски, румънски, унгарски, чешки, китайски, испански, френски, гръцки, турски, хърватски, словенски, монголски и японски език.

По повод 110-тата годишнина от рождението на Димов през 2019 г. бе връчена и първата Европейска литературна награда за роман „Димитър Димов“, учредена под патронажа на кмета на Община Варна Иван Портних. Първият носител на единствената награда, за която се състезават едновременно български и чуждестранни европейски автори, е френският писател Жером Ферари с романа „Проповед за падането на Рим“ (изд. „Факел Експрес“), за която французинът печели и престижния „Гонкур“ през 2012 г.

Петимата номнирани за Европейска литературна награда за роман „Димитър Димов“ през 2020 г. са българинът Венцислав Божинов с романа „Белези“ (изд. „Рива“), холандецът Джамал Уариаши с „Глад“ (изд. „Колибри“), хърватката от български произход Дубравка Угрешич с „Лисица“ (изд. „Колибри“), българинът Момчил Николов с „Чекмо“ (изд. „Сиела“) и французинът Франсоа-Анри Дезерабл с „Някой си господин Пекелни“ (изд. „Аквариус“). По-късно през тази година ще бъде обявено и името на победителя.

Ето някои негови незабравими редове:

„Демокрация?… Ето ви демокрация!… Стачки, безредици, класова омраза… всичко друго, но не и творчески труд!…”

„Този свят принадлежи на силните. Силният да стане по-силен, като унищожи слабия.”

„Глупавият мъж е по-досаден от грозна жена.“

„Истинското щастие идва, когато душата почне да трепти в съзвучие с външния свят.“

„С инстинкта си на пламенно същество тя усещаше, че любовта е трагично и силно чувство, което човек трябваше да уважава дори у глупавите хора.”

„Ако изпушиш три цигари, четвъртата ще ти се стори безвкусна. Ако прекараш две нощи в любов, третата ще те отегчи. А нейните цигари и нейната любов от десет години насам бяха едни и същи!”

„Красотата е банално качество у много жени. Същинското очарование идва от вътрешния пламък на личността.”

„Колко бавно се развиваше човешката личност и колко много път трябваше да извърви тя, докато разбере необяснимата сложност на нещата, хората и събитията…”

„…нищо не е по-безпомощно тъпо и по-съобразително от любовта, … нищо не замъглява и прояснява разума ни с по-голяма сила от нея спрямо това, дали мислите ни съвпадат, или противоречат на поривите ù.”

„Това е златното правило в търговията!… Когато някой се дави, натисни главата му дълбоко, за да имаш един конкурент по-малко…”

„И все по-ясно виждам, че нашият свят ще загине от алчността си.”

„Дори най-честните съдии развързват очите на Темида, когато разглеждат дело за тридесет милиона.”

Библиотеката съхранява редки издания, чиято стойност е огромна

Стопанисваното от университета в Йейл учреждение е създадено през 1963-а на базата на дарение на семейство Бейнеке. Пак тогава е издигнато и хранилището за ценните книги, което е уникално в много отношения. Целта е да се осигурят добри условия за съхранение на издания, които притежават огромна стойност. В сбирката на библиотеката например е Гутенберговата библия или пък Ръкописът на Войнич. В момента в „Бейнеке“ се грижат за около 500 хил. тома, като хранилището е запълнено на около две трети.

Наред с книгите, и самата сграда на „Бейнеке“ е уникална. Тя има формата на куб, като вътре  е разположена стъклена кула на шест нива. В нея намират място най-редките издания, до които достъп имат само библиотекарите.

Прозорците също са повече от специални – изградени са от мраморно стъкло и главната им функция  е да задържат ярката слънчева светлина, която може да навреди на ценните ръкописи. Функционира и специална противопожарна система, работеща с комбинация от газове, които позволяват гасене на огън, без да бъдат унищожени книгите.

В момента в „Бейнеке“ се грижат за около 500 хил. тома, като хранилището е запълнено на две трети

Вратите на библиотеката са отворени за учени и студенти от Йейл, но всъщност и обикновени граждани могат да попаднат в този храм на книгите. Годишно „Бейнеке“ приема около 200 хил. посетители, като сред книгите, на които се възхищават, е и „Птиците на Америка” от Джон Джеймс Одюбон, смятана за една от най-скъпите на света. Организират се и изложби, като входът по правило е свободен.

„Бейнеке“ съхранява общо около милион документа, сред които има карти, фотографии, печатни материали и ръкописи. Интересно е и в съседната на библиотеката Градина на статуите, която потвърждава впечатлението, че човек е попаднал на наистина специално място.

Лира.бг по материали от „Книжен континент“

Луиза Мей Олкът я пише, когато е на 17

Aunt Nellie’s Diary, както се казва книгата, е само 44 страници. Въпреки това съвременната критика си я хареса още преди публикуването. Литературното списание The Strand например я нарича „дълбоко психологическо проникновение”.

Става ясно обаче и това, че книгата е на практика недовършена. Луиза Мей Олкът я пише смело от позицията на 40-годишна жена.

Зад публикуването стои още по-смела идея на литературното списание. Редколегията търси писател, който да довърши подхванатото от създателката на „Малки жени”. Самият ръкопис пък е собственост на библиотеката на Харвардския университет.

Литературоведът Даниел Шийли, който се занимава отдавна с творчеството на Олкът, подчертава, че непубликуваната книга дава представа за детайли, които са оказали влияние върху фантазията и въображението на писателката.

Aunt Nellie’s Diary е замисъл, който предхожда с 19 години най-знаменитата творба на Луиза Мей Олкът – „Малки жени”. Като форма, прилича на дневник, в който има бележки за общо девет преживени дни. В първия от тях 40-годишна жена празнува своя юбилей. В последния пък писателката описва слънчев ден сред природата, в края на който предстои бал с маски.

Олкът е известна с многото професии, които сменя през живота си. „Малки жени” написва само за месец и половина през 1868-а. Година по-късно създава и продължението на книгата „Добри съпруги”

Лира.бг по материали от „Гардиън”

ХУДОЖЕСТВЕНА ЛИТЕРАТУРА

1. Ветрове над Камино от Джон Гришам

2. Живот в скалите от Мария Лалева

3. Мръсната четворка от Майкъл Конъли

4. Синът от Ю Несбьо

5. Премълчани истини от Колийн Хувър

6. Сърцето на дявола – Кн.3 Фордж от Мегън Марч

7. Манюня. Юбилеят на Ба и други силни вълнения от Нарине Абгарян

8. Върни се към живота завинаги от Гюлсерен Булайъджъоглу

9. Времеубежище от Георги Господинов

10. Римска тайна от Карън Суон

НЕХУДОЖЕСТВЕНА ЛИТЕРАТУРА

1. Да прецакаш дявола от Наполеон Хил

2. Георги Парцалев − Хамлет от град Левски от Георги Тошев

3. География на мъдростта от Ерик Уайнър

4. Тънкото изкуство да не ти пука от Марк Менсън

5. Книга за песните от Стефан Вълдобрев

6. Петте рани, които пречат да бъдеш какъвто си от Лиз Бурбо

7. Три безсмъртни класики: Към себе си от Марк Аврелий, Владетелят от Николо Макиавели, Изкуството на войната от Сун Дзъ

8. Алманах. История на българщината от Милко Палангурски, Пламен Павлов

9. Топ мистериите на света от Слави Панайотов

10. Подсъзнанието може всичко/ново допълнено издание от Джон Кехоу

ТИЙН ЛИТЕРАТУРА

1. Пърси Джаксън и боговете на Олимп Кн.1: Похитителят на мълнии от Рик Риърдън

2. Моето семейство и други животни от Джералд Даръл

3. Малкият принц от Антоан дьо Сент Екзюпери

4. Причината от Изабел Овчарова

5. Били Айлиш. Книга за фенове от Малкълм Крофт

6. Автобиография от Бранислав Нушич

7. Хари Потър и философския камък от Дж. К. Роулинг

8. Матилда от Роалд Дал

9. Малки жени от Луиза Мей Олкът

10. The Brawler’s. Енциклопедия (неофициален наръчник за играчи на Brawl Stars) от Джейсън Р. Рич

The Summer House е в съавторство с Брендан Дюбоа

Двамата писатели ни водят в една лятна къща, но вместо спокойна почивка предлагат онова, което им се удава най-добре… Привлекателната стара сграда е като ужасяващ кошмар, защото в нея труповете се валят един след друг.

Обикновено в съвместната си работа Джеймс Патерсън и Брендан Дюбоа залагат на хубава история и динамично развитие на събитията. Изкарват героите от обичайните условия и ги вкарват в различни от нормалните обстоятелства. Това работи добре и в случая с The Summer House. На всичко отгоре заплитат какви ли не сюжетни линии – една от тях е военна заради група войници в Афганистан. Но нещата тепърва ще се усложняват…

Нехудожествените са все така под влиянието на злободневните събития в САЩ – начело там е White Fragility от Робин ДиАнджело.

Ето и пълните десетки в двете категории – при комбинираните печатни и електронни книги, с дата 28 юни 2020 г.

Топ 10 представят Мира Шополова и Краси Проданов

Иван ГОЛЕВ

Допускам, че пуристите, естетите и високите интелектуалци ще ме набедят в пейзанщина, но ще сбъркат. Това, което искам да споделя за интимното светилище не е миризлива тема (особено днес, когато дезинфекцираме и ароматизираме всяка рискова повърхност до припадък), напротив. Защото то е място за усамотение, самовглъбяване, равносметка и, не на последно място, за зараждане на нови надежди, особено на излизане. Както и за общуване с изкуството и литературата.

Не съм попадал на специални студии по темата, но сигурно съществуват. Ако пък не, нека тези редове послужат за подтик за такива. За 80 години живот човек прекарва в този сакрален кът поне година, тъй че е редно да му отдадем дължимото. Ако все пак има някой, който никога не се е отбивал там, нека пръв хвърли камък връз мен.

Понеже ми е по-лесно да боравя с житейски етюди, отколкото с абстрактни мисловни дейности, нека просто ви разкажа три къси историйки.

1.Веднъж на някакъв банкет един прочут съветски артист, забравил съм му името, след като солидно се почерпил, се заклатушкал към тамошното wc. Бая се позабавил вътре и отсъствието му било забелязано. Негов колега, също мастита фигура, се отправил в търсене на изгубения кивот. Открил го с изути гащи на бидето, в доста отнесено състояние, но очевидно вече изпълнил задачата си. Е, бидето било досами чинията, а и кой под напрежение да ти мери кое колко е дълбоко. Та приятелят му помогнал да се изправи, загащил го криво-ляво и, подкрепяйки го, се заел да го върне на почитателите му в залата. Макар и силно мотан, на излизане от мястото прочутият артист намерил точните думи и ги прошепнал в ухото на спасителя си:

-Спасибо, дорогой!… Друг познается в бИде!

2.Ако не се лъжа, сградата беше на бивша варненска фабрика от трийсетте години с име „Вулкан”, а местните млади графици и живописци, сред които именитите още тогава Стоимен Стоилов, Георги Лечев, Ванко Урумов, Петьо Маринов, Милко Божков я бяха превърнали в работни ателиета. Заведоха ме веднъж там на гости на някого от тях и след напоителни разговори и разглеждане на прекрасните им творби, в един момент ми се наложи да посетя благочестивото място. Предвид бившето предназначение на сградата, то бе аскетично – измазани с вар стени и стъпенки на пода. Днес учени твърдят, че стъпенките били по-здравословни. Не знам, може да е вярно, отчитам само, че са малко по-неудобни, особено с възрастта. Та тогава, след успешното действие, вдигнах очи и какво да видя. На вратата бе забодена с кабърчета огромна цветна снимка с отлично качество, вероятно от разтвор на списание, на която цял един симфоничен оркестър, с цигулките, флигорните, тромбоните и флейтите в скута си, се бе подредил за обща снимка, воглаве с диригента си. И всичките те с широко отворени очи гледаха право във фотографа.

Никога няма да забравя как аз, от своята не съвсем героична поза, и те, виртуозите на музикалните изпълнения, дълго и безмълвно се взирахме един в друг.

3.На вратата на своята малка тоалетна майка ми е залепила лист А4, на който с разкривени от артрита пръсти е написала с химикалка някои незабравими слова. Ето ги:

„Нищо по-жалко и по-велико от човека.” Плиний Стари

„Стресни се, племе закъсняло!

Живейш ли, мреш ли ти не знайш!

След теб потомство иде цяло!

Какво ще да му завещайш?”

„Който не знае къде отива, стига другаде!”

„Не остана добро ненаказано и зло невъзнаградено!”

„Онова, което започва с гняв, завършва със срам!”

Eй това със завещанието най-много ме мъчи. Дали създаденото от нас ще надживее изцвъканото от същите.