Иван ГОЛЕВ

Късна вечер е. Излапвам последните редове от романа, въздъхвам със съжаление, че е свършил и като малка утеха, за да не е раздялата съвсем рязка, надничам в списъка с благодарностите. Имената там са ми съвършено непознати, но за него, автора на бестселъри, очевидно са много важни.
Той благодари на Сара – най-добрият редактор на света, на Мич – най-верният литературен агент, на Боб – най-великодушният издател, на Линдзи, Матюс, Лукас, Деб и още десетина за великолепната работа, на Стюарт и Джеф за полицейските напътствия, на Джон от моргата, че в детайли му е разказал как точно кълца труповете, на Шарлот и Нийл за юридическите врътки, на Орла и Кристен, че са му наслагали запетайките, на Арън и Луси за тарикатлъците във финансовата сфера, на Питър за тънкостите при различните марки пистолети, на Стефани за клюките от света на музиката, на доктор Финч за срамните медицински тайни, на Марк де Бруо за мръсните номера в спорта, на Хелън, задето му е местила мишката и на Сандра, задето му е местила… Накрая, след около стоте щастливо изредени, идва редът и на Карън, без която нищо нямало да е същото и която е вършила всичко останало (какво ли остана?), докато ТОЙ Е ПИШЕЛ.
В младостта си наивно смятах, че този труд е индивидуално занимание. Че писателят дължи славата си най-вече на собственото си ровене из книги и човешки съдби, на личните си знания и умения. Че запленен от своите неповторими видения, самотен като монах, е можел да си позволи за разтуха единствено дребни перверзии – Шилер си потапял краката в леденостудена вода, Агата Кристи дъвчела ябълка във ваната, а Йовков обличал бяла кенарена риза. Колко съм се лъгал! Писането на книга се оказа масова дисциплина като маратона в Ню Йорк и точно като в него, един отнася с гърди лентата, а търчат всички.
А я да видим какво ми се случва на мен. Още с излизането ми сутрин ме поема знайното и незнайно братство на множество хора. Пъпля сред стотици коли на светофарите или се промушвам през двойно повече тела в метрото, за да стигна до офиса. Привидното усамотение пред монитора е измамно, безчет човешки същества се трудят в мрежата, за да ми дадат възможност да скалъпя две-три странички в прослава на книгите и четенето. Уви, всичко сякаш вече е казано, измислено, употребено, а аз искам да звучи грабващо, неповторимо… С помощта на анонимните си помагачи все пак свършвам някаква работа. Но от толкова задочно общуване с тях надвечер нещо в черепа ми бръмчи като далекопровод, а очите ми са набъбнали като накиснат във вода фасул. За капак, пътят към дома ми е препречен от още по-голяма тълпа, чиито биотокове жадно ме атакуват.
Вкъщи, изул най-сетне обувките и хвърлил раницата на стола, изяждам механично полуготовата храна, изглеждам търпеливо полуготовия филм, изчоплям шепа хапчета от дузина блистери, гълтам ги с потръпване и ето че финалната лента грее в жълто все по-близо. Крака, лице, зъби-мъби и – туп! – в леглото. Остават само първите две-три глави от следващата книга, създадена от колектив и подписана еднолично, полагането на томчето върху шкафчето и гасенето на лампата. Най-сетне НАСАМЕ СЪС СЕБЕ СИ! Далеч от другите, били те съвсем непознати или известни на всички автори на бестселъри!
Слагам си тапите в ушите, маската на очите, опаковам се с тънкото като станиол одеялце (лято е) и – същинско хапче в блистер – зачаквам сънят да ме сложи в шепата си и да ме погълне. Но вместо това – като напук – и в моята глава неусетно се занизват благодарности: към съдбата, че и днес ме имаше; към колегите ми, че ме изтърпяха (и аз – тях); към работодателите ми, че ми осигуриха хляба насущний; към децата ми, че още са някъде наоколо; към жена ми, че въпреки всичко ми е жена… И към Господ, без Когото нищо нямаше да е същото.

Известният роман е вече почти 20 години актуална на световния пазар на книги. Той излиза през 1996 г., а през 2000 г. и екранизацията му. Режисьор е талантливият Дани Бойл, в главната роля Леонардо ди Каприо. На какво се дължи толкова продължителният успех на едно призведние, което представя страховете и пороците, мечтите и талантите на последното поколение преди появата на смартфоните?
Гарланд разказва: „През деветдесетте бях двайсет и няколко годишен, преместих се от Лондон в Шотландия. Спомням си как се срещах с тях (прототипите на героите му) по блоковете в Нотинг Хил или по клубовете. Обикновено ходеха почернели, небръснати, подпийнали”. На тези млади, авантюристични, основно заможни личности, и разказите им се опира Алекс Гарланд когато на 26 години пише дебютния си роман „Плажът”.
Романът съдържа истории, предадени от първо лице. Той представя поколението X, което расте през деветдесетте. За него няма войни, единствената битка, която води, е срещу скуката.
Главният герой на Гарланд, Ричард, заедно с двама нови приятели, попада на един изолиран от света плаж, населяван от различни пътуващи, които последните години се заселват там. Островът с този плаж напомня Едем. Впоследствие, разбира се, този земен Рай, се променя, запричва на игрална площадка – има съперничества, напрежение, алфа мъжкари, които се бият в гърдите и се съревновават за надмощие.
Накрая Ричард е отегчен. Отегчен е от красотата на острова, от риболова, от животновъдството и растениевъдството. Той има нужда от екшън, от опасност, от раздвижване на кръвта. И така, след целия период на райско затишие, насилието в книгата идва не само изневиделица, но и се отразява освобождаващо и на героя, и на читателя.
Днес, точно времето, когато децата на деветдесетте сме на същата възраст, ситуацията е много по-различна. Райските, необитаеми кътчета почти не съществуват просто защото където и да има такова, то е хванато от картите на гугъл, популяризирано и вече пълно с туристи. Те от своя страна размахват селфи стикове, смартфони и лаптопи, запечатват всяка гледка, преправят я с различни филтри и я „мятат” в Инстаграм, Фейсбук или Туитър. Така дефиницията на „райско, необитаемо кътче” се размива.
Какво ще намери в романа поколението, което днес го чете? А това, което ще дойде тепърва? Ще намерят онова, което поколението преди тях открива в книгите на Франсис Скот Фицджералд и Ърнест Хемингуей, чиито главни герои пият, пушат и се наслаждават романтично на пейзажите на Италия, Испания и Африка – герои, увредени от местата, от които идват, в търсене на духовно освобождение, покаяние, просвещение на най-различни места от света само за да намерят неприязън, грозота, себепоглъщане, завидно его. Само за да намерят нещата, които са донесли със себе си.
А може би просто всяко поколение има своите характерни социални ситуации, с които ще бъде запомнено и благодарение на които човечеството израства.

Превод: Кристина Цонева, по материали от „Гардиън”

Конър Макгрегър е най-голямата звезда в бойните спортове. За три години в „Ултимейт Файтинг Чемпиъншип“ дъблинчанинът постигна повече, отколкото който и да е друг в 20-годишната история на Организацията. През 2013-та дебютира като непознат претендент и стана първият боец, който притежава едновременно световните титли в две теглови дивизии. Изпълненият с нокаути поход на Макгрегър в ранглистите на категории перо и лека шокира света. Въпреки че геройските подвизи на Конър, изглежда, бяха направени без особени усилия, неговото пътешествие далеч не премина толкова гладко, а съдбата му изобщо не беше предопределена.

Започнал като поредния тийнейджър, учел се на техники от смесените бойни изкуства заедно с приятели в една барака. Момчето, което се размотавало със своите инструменти за сменяне на тръби, било определяно като мечтател. Неговите родители били сериозно разтревожени, след като решил да преследва своя блян, даващ скромна надежда за каквато и да е награда. Надали някой можеше да предвиди, че той ще се превърне в най-желаната телевизионна атракция, за която хората плащат. Макгрегър е нещо специално по отношение на техниката и тактиката вътре в клетката. Извън нея е способен да привлече на медийните събития само със своето присъствие и остроумие хиляди скандиращи фенове. Далеч от камерите, животът на Макгрегър е изграден върху любовта и грижата към неговите приятели, лоялността към съотборниците и родния му град.

Това не е още една приказка за спортист, който се е родил необикновен и е целенасочено подготвян, за да успее. Тук става въпрос за това как един млад човек, който няма проблем да се опръска с кръв и притежаващ несломим дух, изгря, за да промени целия бизнес. От Кръмлин до Лас Вегас, от клетката до автомобилите, книгата „Величието: Животът и боевете на Конър Макгрегър“ изследва не само как бойният бизнес промени Конър Макгрегър, но и как Конър Макгрегър направи революция в света на бойните спортове.

„Със своя рядък стил описанията (на Джак Слак), изглежда, намират място в онова кътче от журналистиката, където читателят придобива още по-добра представа за самия спорт.“

Книгата излиза на пазара на 10 август със знака на издателство Hybrid books.

Създателката на поредицата за Хари Потър Дж. К. Роулинг е най-високо платеният писател през 2017 г. със спечелени 72 млн. паунда от януари насам според класацията на Forbes, отбелязва Daily Mail. За първи път тя успява да се пребори за първото място с колегите си Дан Браун, Стивън Кинг и Джон Гришам, а това признание идва седмици след отбелязването на 20-ата годишнина от излизането на първата книга за малкия магьосник.

Тя беше последвана от още пет романа в поредица и осем кино блокбастъра, а през 2016 г. Роулинг направи дебюта си като сценарист с „Фантастичните животни и къде да ги открием“. Преди дни беше обявено, че пиесата й „Хари Потър и Прокълнатото дете“ ще завладее Броудей през 2018 г. Роулинг започва да пише, докато се опитва да оцелее като самотна майка на първото си дете в Единбург. Популярността на книгата ѝ скоро я прави мултимилионер и тя успява да издаде още стотици страници, да основе благотворителната си фондация „Лумос“ и да привлече над 11 милиона последователи в Туитър, които следят регулярните й постове по политически и обществени теми.

В класацията на Forbes попадат още англичанките Паула Хоукинс и Е.Л. Джеймс, чиито романи „Момичето от влака“ и „50 нюанса сиво“ бяха филмирани в последните години. Останалите писатели в класацията за приходите са все американци. Интересното е, че авторите на „Игра на тронове“ Джордж Р.Р. Мартин, „Вината в нашите звезди“ Джон Грийн и „Дивергенти“ Вероника Рот не намират място в тазгодишния Топ 10.

Най-добре платените автори през 2017 г.

1. Дж. К. Роулинг – 95 000 000$ (72 183 000£)
2. Джеймс Патерсън – 87 000 000$ (66 316 000£)
3. Джеф Кини – 21 000 000$ (16 000 000£)
4. Дан Браун – 20 000 000$ (15 250 000£)
5. Стивън Кинг – 15 000 000$ (11 434 000£)
6. Джон Гришам – 14 000 000$ (10 672 000£)
7. Нора Робъртс – 14 000 000$ (10 672 000£)
8. Паула Хоукинс – 13 000 000$ (9 909 000£)
9. Е.Л. Джеймс – 11 500 000$ (8 766 000£)

10= Даниел Стийл – 11 000 000$ (8 385 000£)

10= Рик Риърдън – 11 000 000$ (8 385 000£)

Любителите на криминалета познават много добре Дон Уинслоу. В САЩ той е сред звездите на трилър-литературата.

Дон е поредният гост в рубриката на в. „Ню Йорк Таймс“ „На по книга“.

Кои книги са на нощното ви шкафче?

„Войната на розите” на Алисън Уиър и „If He Hollers Let Him Go” на честър Хаймс.

Chester Himes.

Коя е последната велика книга, която прочетохте?

„Hope” на автора на спортни коментари Бил Рейнолдс, в която се разказва за един гимназиален баскетболист от Провидънс.

Коя класическа творба наскоро прочетохте за първи път?

Малко е срамно, но тъкмо прочетох „Братя Карамазови”. Препрочетох и „Война и мир”, но се опитвам да го правя на всеки пет години, защото всеки път звучи като различна книга. Същото е и с „Хъкълбери Фин”.

Кои са най-добрите класически и съвременен криминален автор?

Винаги се притеснявам да отговоря на този въпрос, за да не пропусна някого, много са и мисля, че представителите на жанра са едни от най-добрите писатели днес. Но все пак – Майкъл Конъли, Денис Лихейн, Вал Макдърмит, Стив Хамилтън, Т. Дж. Паркър, Джеймс Елрой, Лий Чайлд, Джоузеф Уомбо, Лу Берни, Денис Мина, Р. Ф. Колман, Адриан Маккинти, Мег Гардинър, Лорънс Блок… А сред класическите? Не спирам да се уча от Реймънд Чандлър и Елмор Ленард (30-минутният телефонен разговор с него малко преди да почине беше сред най-ценното ми време), Джон Макдоналд, Рос Макдоналд, Джеймс Кръмли, Чарлз Уилфорд, Честър Хаймс, Робърт Паркър. Те превърнаха писането на криминалета в музика.

Кое е най-интересното нещо, което наскоро сте научили от книга?

В „How to Read Water” на Тристан Гуули имаше много интересен параграф, категоризиращ разбиващите се вълни по характеристики. Самиат аз съм изучавал вълните и беше много завладяващо. Да разчиташ водата понякога е въпрос на оцеляване и аз не мога да се наситя да се уча.

Кое ви задвижва в литературен план?

Самото писане. Винаги ме е задвижвало красивото писане на някой, който улавя музиката и поезията в момента. За мен няма голямо значение какви са темата или сюжета, просто да е красиво изпълнено.

Кои жанрове предпочитате да четете и кои избягвате?

Доста еклектичен съм. Разбира се, обичам криминалния жанр, след него са историческите четива. Не си падам много по книгите за самопомощ. Но към книгите изпитвам същото като към музиката – харесвам хубавата музика, джаз, например, но няма нищо по-ужасяващо от лошия джаз. Бих слушал добро кънтри или хип-хоп. Същото е и с книгите.

Как четете – на хартия или четец, една по една или много книги едновременно, сутрин или нощем?

Определено хартия, трябва да държа книгата. И всъщност предпочитам меките пред твърдите корици, може би заради времето, когато не можех да си ги позволя. Чета по няколко книги едновременно и те са пръснати навсякъде като чаши с кафе, чета ги, когато попадна на тях. Обикновено чета вечер, защото през деня работя върху проучванията си. Изключението е неделя, когато по правило чета само за удоволствие. Тогава със съпругата ми правим преход в планината, а когато се приберем чета навън, докато се стъмни и е прекрасно.

Как подреждате книгите си?

По тема, като нехудожествените са и хронологично. Художествените – хронологично и по държава, така че първо са древногръцките трагедии, после римската литература, схващате логиката. Следват британска, френска, руска, американска литература. Имам секция за естествена история, за пътуване, за джаз музиканти. Наскоро наех малка сграда близо до дома си за книгите си, където имам повече рафтове. Полудявам, когато не мога да намеря някоя книга.

Коя книга в библиотеката ви може да изненада хората?

Тъй като самият аз пиша криминалета, понякога хората се изненадват от голямата ми колекция книги за индианци, но те са ми страст. Всяка година със съпругата ми пътуваме из страната и тя е много търпелива към желанието ми да спираме на всевъзможни туристически обекти, да разглеждаме, а после аз да се връщам в колата с куп книги от сувенирния магазин.

Коя е най-хубавата книга, която са ви подарявали?

Моят приятел сценаристът Шейн Салерно ми подари книгата на Робърт Редфорд „The Outlaw Trail”, която представя пътешествията на Буч Касиди и Сънданс Кид. Бил съм на много от местата, през които са минали те и планирам да посетя останалите.

Кои са любимите ви герой и злодей?

Много са, но все пак Кафявото куче на Джим Харисън и Съли на Ричард Русо. Що се отнася до злодея, на първо място винаги е противникът на Шерлок Холмс Мориарти.

Какъв читател бяхте като дете?

Обожавах биографиите – Патрик Хенри, Томас Джеферсън, Сам Хюстън. После дойдоха сериите за деца, участвали във важни исторически събития. После преминах на Шекспир. После баща ми ме запали по Робърт Руарк, Леон Юрис и Джемс Мичънър.

Ако можехте да препоръчате книга на президента, коя би била тя?

Бих му препоръчал да прочете биографията на Вашингтон.

Ако организирахте литературно парти, кои писатели бихте поканили?

Шекспир („Шегата настрана, ти ли си написал всички тези пиеси?”), Реймънд Чандлър („Бихте ли ни прочели само един параграф от „Дълго сбогуване” на глас, сър?”) и Джордж Елиът („Как го направи?”).

Коя книга ви разочарова и коя оставихте недовършена?

„As I Lay Dying” на Фокнър – опитвах, опитвах, ще опитам отново. Последната книга, която не довърших, е на един от най-подценяваните американски писатели – „Some Came Running” на Джеймс Джонс. Но нека да кажем, че все още не съм я завършил.

Коя от вашите книги означава най-много за вас?

Винаги е тази, по която в момента работя. Трябва да си влюбен в жената, с която танцуваш.

Кой бихте искали да напише биографията ви?

Всъщност никой, въпреки че звучи ужасно. Но все пак, ако е нужно, бих помолил военния историк Джеймс Хорнфишър.

Как решавате какво да четете?

Чета ревюта, за да видя какво е излязло, приятели ми споделят какво са прочели. Но всъщност най-често по старомодния начин – разхождам се сред щандовете на книжарницата и избирам това, което ми звучи добре. Няма по-добър начин, нали?

Кое ще е следващото ви четиво?

„Since We Fell” на Денис Лихейн и един ръкопис.

На 10 август излиза „Черната вдовица“ – дългоочакваната нова книга на майстора на шпионския трилър Даниъл Силва (изд. „Хермес“).
Даниъл Силва е работил като журналист. През 1987 г. Юнайтид Прес Интърнешънъл го назначава кореспондент за Близкия изток и го изпраща в Кайро. Силва пътува непрекъснато в района и отразява ирано-иракската война, терористичните актове и политическите конфликти. По-късно се връща във Вашингтон и започва работа за Си Ен Ен. В продължение на 5 години е член на новинарския екип. През 1993 г. се мести в токшоу, а през 1994 г. започва да пише първия си роман „Невероятният шпионин“, който изненадва критиката и влиза в бестселъровите класации.
Силва напуска Си Ен Ен през юни 1997 г., за да се отдаде изцяло на творчеството си.
Автор е на книгите „Английският убиец“, „Изповедникът“, „Смърт във Виена“, „Предателят“, „Портретът на един шпионин“, „Падналият ангел“, „Московска афера“, „Крадецът“, „Аферата Рембранд“, „Английското момиче“, „Агентът“, „Английският шпионин“ и др.

В деня на откриването на конференция срещу антисемитизма в парижкия квартал Маре избухва мощен взрив. Френските служби установяват, че атентатът е дело на „Ислямска държава“. Разпознат е и единият терорист – французойката от алжирски произход Сафия Бурихан, наричана Черната вдовица. Френското разузнаване се опитва да открие кой зъл гений стои зад атентата и скоро разполагат с едно прозвище – Саладин. Той обаче е неуловим като призрак: всички са чували за него, но никой не знае как изглежда и къде се намира.
Преди да оглави израелското разузнаване, Габриел Алон ще извърши последната си шпионска операция на терен. Той се включва в борбата срещу най-опасната терористична организация, преди да е нанесла поредния си удар. Алон решава да внедри агент в редиците ù – красивата и смела Натали Мизрахи, която да се превърне в поредната черна вдовица. Опасната ù мисия ще я отведе от неспокойните парижки предградия до Санторини, от бруталната действителност на новия халифат на „Ислямска държава“ до Вашингтон, където Саладин планира апокалиптичен акт на терор, който ще промени хода на историята.

ХУДОЖЕСТВЕНА ЛИТЕРАТУРА

1. Трите дъщери на Ева от Елиф Шафак

2. Остров Камино от Джон Гришам

3. Манюня от Нарине Абгарян

4. Игра на омраза от Сали Торн

5. Сутрешно кафе в Рим от Диего Галдино

6. Сянката на планината от Грегъри Дейвид Робъртс

7. Джак Ричър: Без второ име от Лий Чайлд

8. Шедьоври на разказа с неочакван край Т.1

9. Опасни игри от Даниел Стийл

10. Чамкория Т.1 от Милен Русков

НЕХУДОЖЕСТВЕНА ЛИТЕРАТУРА

1. Две безсмъртни класики: Изкуството на войната (Сун Дзъ); Владетелят (Николо Макивели)

2. Богат татко, беден татко: Уроците за парите, на които богатите учат децата си от Робърт Кийосаки

3. Думи, които лекуват от Алекс Ровира

4. Интервюта с Путин от Оливър Стоун

5. Генът IFS. Визия за здраве от Инес Субашка

6. Аз ли съм луд, или другите… от Алберт Айнщайн 

7. Рене Мей. Рицарят на ангелите от Жулиет Лор

8. Размерът има значение [размерът на талията] от Александра Иванова 

9. Моят опит в народната и природната медицина от Владимир Бошнаков

10. Васил Левски /Дяконът/ от Захарий Стоянов

ТИЙН ЛИТЕРАТУРА

1. Всичко, всичко от Никола Юн

2. Острието на асасина от Сара Дж. Маас

3. Пърси Джаксън и боговете на Олимп Кн.1: Похитителят на мълнии от Рик Риърдън

4. Дневникът на един Дръндьо: Искам вкъщи от Джеф Кини

5. Невидим от Станислав Койчев – Стан

6. Аз съм Карол Севиля

7. До всички момчета, които съм обичала от Джени Хан

8. Дневникът на един Дръндьо кн.1 от Джеф Кини

9. Малкият принц от Антоан дьо Сент Екзюпери

10. Minecraft: Ръководство за изследователи

Любина Йорданова, Хеликон Русе

Една от най-забележителните срещи, които може да ти се случи тази година, е с Хмутовете.
Не. Те не са извънземни. Нито чудовища. Нито рядък вид животни. Могат упорито да започнат да се появяват в сънищата ти, след като научиш за тях. Единственият начин това да стане е да прочетеш „Хмутовете” на Ирен Леви, великолепно илюстрирани от Тодор Ангелиев-Тоци. Всъщност корицата на книгата и името ѝ са първите неща, които те привличат. А веднъж хванеш ли я в ръце и започнеш ли да четеш, няма връщане назад. Попадаш в приповдигнато настроение, развиваш нова мания и започваш да досаждаш на всички с тия хмутове.
Според официалната версия те са неща, които мърдат, но не от вятъра. В определен ден на месеца  си правят деца като се гъделичкат. Въпреки че според историците хмутове няма.
Но ние, читателите, сме склонни да вярваме повече на книгите, отколкото на тях.
Та хмутовете живеят в една голяма стара къща и са странно странни, абсурдно смешни, леко чалнати, понякога са недружелюбни, друг път досадни. Абе направо като хората . Почти едно към едно. Само дето хмутовете ми харесват повече. А и са страшно харизматични и запомнящи се.
Хич не ми пука, Обаче, Например, Няма никой вкъщи, Розовата, Жълтият, Черната, С краткотрайни превалявания, Е не, Самото Съвършенство, Огледалният и Благородната, На нищо не прилича, Местоимение – не си мисли, че това са произволно избрани думи, които образуват безсмислено изречение. Моля, моля. Това са имената на хмутовете. В тази книга те разискват изключително съществени проблеми – защо навън валят маргаритки, а не глухарчета, както е според прогнозата; правят любимите си неща – пият бутилки с наводнение или се гъделичкат, влюбват се – каква двойка само са Е Не и Самото съвършенство; карат се – сблъсъкът между Благородната и Огледалният не е за изпускане; правят си изненади – представи си как Не-Съвършената  буди всички хмутове, обикаля кухните им и спори, за да направи тайна закуска на Е не.
Тези и още много неща по хмутски маниер.
Разбира се, тук изреченията крият и дълбоки хмутовски послания:
„Пък сутринта беше чудно хмутска – миришеше на намерение за шампанско.”
„Тази сутрин вече определено беше около обяд.”
„Всичко се случи така бързо, че едва ли би могло да бъде нарисувано.”
„Но най-хубавото при хмутовете е, че при тях нещата се случват и без предварителна уговорка, като изключим това, че имат навика да си резервират половин час щастие за петък вечер.”

Да е ясно, че към тази книга трябва подходиш много сериозно и с широка усмивка!

На 7 август 1921, едва четирийсетгодишен, си отива Александър Александрович Блок − руски символист и най-влиятелният руски поет в началото на 20 век.

Роден е на 28 ноември (16 ноември стар стил) 1880 г. в Санкт Петербург в семейството на професор по право. След като родителите му се разделят през 1883, той заминава за Шахматово близо до Москва, където живее с родителите на майка си. Дядо му е бивш ректор на Санктпетербургския университет и той израства в интелектуална атмосфера, запознавайки се с философията на Владимир Соловьов, също негов роднина, и с поезията на Фьодор Тютчев и Афанасий Фет.

През 1903 Александър Блок се жени за Любов Менделеева, дъщеря на известния химик Дмитрий Менделеев, на която посвещава поетическия цикъл „Стихове за Прекрасната дама“ („Стихи о прекрасной даме“, 1904). Книгата го утвърждава като най-влиятелната фигура на руския символизъм, като популярността му продължава да нараства през следващите години. Блок оказва силно влияние върху по-младите поети, сред които Анна Ахматова, Марина Цветаева и Борис Пастернак.

В последното десетилетие от живота си Александър Блок пише основно върху политически теми, акцентирайки върху месианското предопределение на Русия. След Руската революция той публикува поемата „Дванадесетте“ („Двенадцать“, 1918), описваща марша на банда от дванадесет болшевики, сеещи смърт и опустошение в революционния Петроград сред силна снежна буря. Тя предизвиква недоволството на неговите интелектуални последователи, които го обвиняват в лош вкус, както и на болшевиките, които не харесват неговия мистицизъм. През оставащите години от живота си той живее в изолация и умира, според някои, от предизвикания от гражданската война глад.

***

    Девойка пееше в хора на храма —

    за всеки кораб, поел в нощта,

    за всеки, който родина няма,

    за всеки, забравил за радостта.

     

    Към купола литна нейната песен,

    на бялото рамо лъч засия,

    и всеки от мрака видя унесен

    как бялата дреха в лъча запя.

     

    На всички се стори, че радост грее,

    че корабът в пристан се подслони,

    че онзи, който в чужбина живее,

    най-сетне дочакал е светли дни.

     

    Бе сладък гласът, лъчът бе тънък в мрака,

    но там, високо над олтарния праг,

    причастен в тайни, Младенецът заплака,

    че никой не ще се завърне пак.

     

    1905

 

***

                Аз я познавах и преди,

               в онези баснословни дни,

                                            Тютчев

Години минаха, но ти си

пак стройна, строга, с образ блед.

Косите само са сребристи

и по-пригладени наглед.

 

А аз над куп от книги крея,

прегърбен, уморен старик —

с една-единствена идея

се взирам в твоя ясен лик.

 

Не сме се сякаш променили,

все тъй живеем — погледни:

как в спомена си мил сме скрили

онези баснословни дни.

 

Прахът им свят е в скъпа урна,

духът ни — в ясен небосвод.

И как е чудно, как лазурно

да вдъхваш мъртвия живот!

 

1906

 

***

За мен си горестно позната,

като че дълго с теб съм бил.

На гости, в къщи, сред тълпата

ме следва твоят профил мил.

Ти крачиш в моите пътеки,

съзирам те във всеки кът.

Не твоите ли стъпки леки

след мене в нощите кънтят?

Не твойта сянка ли пред прага

се мярва, щом изляза вън,

и пак, полувъздушна, бяга —

като в сънуван, светъл сън?

И може би пак ти седеше

всред селско гробище, сама,

на нечий гроб безмълвно бдеше

със скромна кърпа от басма?

Пристъпих — ти бе с лик унесен,

поспрях — ти стана от пръстта

и към реката тръгна с песен…

След миг подеха песента

камбани — биха за вечерня…

И плахо чаках, плаках аз…

В мелодията им размерна

заглъхна милият ти глас…

И безответно бе полето,

ти бе отвъд, на оня бряг…

Но мисля си, с тъга в сърцето,

кога ли ще те срещна пак.

 

1908

 

КЪМ ПРИЯТЕЛИТЕ
       

        Млъкнете, о струни проклети!

        А. Майков

    Един друг се мразим със завист,

    нехаем за чужда беда.

    А как ще творим, ще живеем,

    не знаейки тази вражда!

     

    Така е! Старае се всеки

    дома си да трови със злост —

    стените излъчват отрова

    и чувстваш се чужд като гост!

     

    Така е! Лишени от вяра,

    загубваме разум от смях —

    следим от площада, пияни,

    как става домът ни на прах!

     

    Предавайки своята дружба,

    пилеем и думи, и ум,

    за бъдните наши потомци

    днес ние разчистваме друм!

     

    И в гроба, обрасъл с коприва,

    ще гнием всред влага и студ,

    и тих историк след години

    ще пише внушителен труд…

     

    Ще мъчи децата невинни

    проклетият скучен педант

    с бездарни цитати и дати,

    с анализ на нов вариант…

     

    Зла участ — тъй трудно и чудно

    да дишаш, от страст да гориш —

    и в теб да се ровят доценти,

    критици безчет да плодиш…

     

    Бих легнал в зеления бурен,

    бих тънал в забрава и сън!

    Млъкнете, о книги проклети!

    Не съм ви аз писал, не съм!

  

    1908

 

Превод от руски Петър Велчев

В литературата и киното женската агресия е рядко срещана. Когато има такава, е необичайно и се разглежда особено. Докато почти във всеки сюжет поне веднъж се намира мъж, който да удари друг. Литературата има и своите прецеденти – жени, чиято главна роля е на брутални убийци. Ето някои по-интересни такива:

Лизи Бордън, „Виж какво съм направила” от Сара Шмит

Не е безизвестен цитатът „Лизи Бордън взе брадва и подари на майка си 40 удара, след като баща ѝ я видя, на него подари 42”. Авторката Сара Шмит се опитва да проникне в съзнанието на Лизи Бордън, както и в тези на прислужницата ѝ, сестра ѝ и един мистериозен непознат. Този роман представя история на интересно заплетени връзки, желания и отчаянието на едно прокълнато семейство.

Катерина, „Лейди Макбет от Мценска околия” от Николай Лесков

Катерина е толкова опияняващо неразкаяна за делата си (за разлика от самата Лейди Макбет например, която всъщност не убива никого, но пак се побърква заради това). Когато ужасният ѝ съпруг я оставя, тя си намира любовник, а после, за да защити новата си връзка, убива свекъра си, мъжа си, едно малко дете, накрая и съперничката си, ведно със себе си.

Кати Еймс, „На изток от Рая” от Джон Стайнбек

„Мислеха се за толкова умни” казва Кати в класическото произведение от Стайнбек. „Гледаха ме и си мислеха, че съм им ясна, но аз ги заблудих. Заблудих всеки един от тях. А когато си мислеха, че могат да ми казват какво да правя – оу – тогава ги подлъгах най-умело”. Злото, което живее в най-чудовищната героиня на Стайнбек, може да си съперничи само със сексуалността ѝ, за да образуват разрушителна сила. Освен всичко, което извършва, „деформиранта ѝ душа” я кара да доведе учителя си до самоубийство, да изгори семейната си къща, заедно с родителите си вътре, след това да стане проститутка и да убие своята „мадам”, за да взема работата ѝ. Тя не е най-добрият човек, а и не иска да бъде. „Предпочитам да бъда куче, от колкото човек” казва Кати. „Но не съм куче. По-умна съм от хората”.

Ани Уилкс, „Мизъри” от Стивън Кинг

Ани Уилкс е най-добрият пример за архитипа на лошата медицинска сестра. Когато писателят Пол Шелдън катастрофира, една мила, малко особена, жена го спасява. Оказва се почитател на текстовете му. Ала и много гневна от това, че авторът е убил любимата ѝ героиня, а също така и че е серийна убийца, ликвидирала дузина хора, сред които свои пациенти, бебета, баща си. Наистина един от най-смразяващите художествени персонажи, описвани изобщо. Между другото, героинята на Стивън Кинг Кери не ѝ отстъпва по нищо, но тя би могла да се счита за свръхестествен образ, затова Ани представя и двете в тази класация.

Мерикат, „Винаги сме живели в замъка” от Шърли Джаксън

Още в началото на романа става ясно, че почти всички от семейството на Мерикат са мъртви. Някой е сложил арсеник в захарницата. Съседите им смятат, че по-голямата ѝ сестра Констанс е отговорна и изпращат момичетата в изгнание. С развитието на сюжета обаче на читателя бързо му става ясно, че 18-годишната Мерикат, която иска да бъде върколак, ги е убила. Така е със странните момичета, имат по-голяма сила, отколкото предполагате.

Яйои, „Навън” от Нацуо Кирино

В центъра на този завладяващ роман е група жени, които работят в една фабрика до Токио. Една от тях, Яйои, удушава изневеряващия си мъж, след като той се прибира за пореден път пиян, а и проиграл цялото им семейно състояние в казиното. Колежките ѝ помагат да се отърве от трупа. След това се изнудват една друга, полицията започва разследване срещу тях и така стават мишена на друг убиец.

Марион Сийли, „Зарови ме надълбоко” от Меган Абът

Убийцата от романа на Абът, Марион, е прототип на криминалния случай от 30-те, в който жена на име Уини Рут Джъд е обвинена в убийство на две свои приятелки. Те са намерени нарязани и затворени в багажник на камион, изоставен в покрайнините на Лос Анджелис. Романът стъпва на историята на Джъд, като разглежда взаимоотношенията ѝ с двете момичета и пътя ѝ до насилието. Самата Абът казва за книгата си: „Исках да напиша роман, който ще покаже тази тигрица от друга гледна точка, извън таблоидите. Който ще опише жената, чийто образ обикновено е смятан за типичната фатална жена, вечна купонджийка и пр. Исках да я разгледам отвътре”.

Грейс Маркс, „Наричаха я Грейс” от Маргарет Атууд

Още един роман, в чиято основа лежи истински случай за убийство. За Грейс Маркс, която през 1843 г., заедно с Джеймс МакДермот, са обвинени в убийството на нейния служител Томас и иконома му. Джеймс е обесен, а Грейс, едва 16-годишна, хвърлена в затвора.

Терез, „Терез Ракен” от Емил Зола

Още едно престъпление, провокирано от страст. За разлика от гореспоменатата Катерина, героинята на Зола изпитва угризения за това, че с помощта на любовника си е убила мъжа си. И се разкайва силно. Толкова, че халюцинира как призракът му идва в покоите ѝ всяка нощ. Тя и любовникът ѝ бързо полудяват. Планират да убият всички около тях, но накрая се самоубиват заедно. Това е любов!

Медея, „Медея” от Еврипид

Един от най-паметните персонажи в гръцката митология е този на Медея. Варварската принцеса, която чува съпруга си да казва, че ще я напусне и ще се ожени за по-добра принцеса и убива съперницата си, бащата на момичето и собствените си деца. Въпреки че знае колко ще страда за смъртта на децата си, тя иска да накаже неверния си съпруг, като го накара да преживее най-голямата болка от загубата на децата си. Накрая избягва с телата им и го оставя завинаги сам.

Превод Кристина Цонева, по материали от  „Literary Hub”

Докато доброволстват в бежански лагер в Гърция, Лаура Самира Науде и Естер тен Зихтоф осъзнават, че хората, които срещат, имат по-големи нужди от храната и подслона. Те искат да учат, да работят за бъдещето си и да открият смисъл. Науде и Зихтоф решават да осигурят тихо пространство сред катаклизмите и несигурността, където хората ще могат да използват времето си, а не да го чакат да отмине.

Двете откриват библиотека на колела, която кръщават Образователна общност на надеждата и възможностите (Education Community Hope and Opportunity – Echo). Техни приятели в Лондон и Белгия събират средства и оборудват стар микробус с рафтове и компютри с интернет достъп, който докарват до Гърция. Следващият апел на организаторите е за книги на арабски, кюрдски, фарси, френски, гръцки и английски. Книгите бавно започват да се трупат и библиотеката отваря врати през ноември 2016 г. Днес в нея и на склад се съхраняват около 1300 книги, а средният брой на читателите всяка седмица е 115. Заетите до момента книги са 904. „Изгубихме много книги по пътя, а някои оставихме на читателите им, особено тези за езиково обучение. Правим копия, за да продължим да ги разпространяваме“, разказва Зихтоф.

Посетителите могат да седнат вътре в микробуса или на пейки отпред, ако времето го позволява. „Зимата в Солун беше мразовита и понякога при нас беше по-топло, отколкото в палатките на бежанците, които идваха вътре просто за да се стоплят. През лятото, когато горещината е в разгара си, някои читатели идват за нощни четения. Понякога автобусът става терен за партита, но се стараем да запазим спокойния му дух на библиотека“, споделя още Зихтоф.

Ако властите не разрешат достъпа до някой лагер, паркират микробуса отпред, въпреки че понякога управата прекратява инициативата без предупреждение. Но всеки, докоснал се до библиотеката, е влюбен в нея – децата се чувстват там като у дома си, сирийски преподавател по икономика превежда в него текстовете си на английски, а млади афганистанци учат езици. А тези, които напускат лагера, даряват своите книги за следващите читатели.

Зихтоф и Науде имат надежда за бъдещето на библиотеката си на колела, която заедно с няколко доброволци управляват без никакво заплащане. „Когато започвахме, имахме план да повторим инициативата в различни региони на Гърция. Сега търсим нови доброволци не само тук, но и в Сърбия, Италия, Палестина, Ливан. Дори и да не сме ние начело, надяваме се, че концепцията ще се разпространи“, твърди Зихтоф.

Сутринта на 3 декември 1926 г. Агата Кристи и съпругът ѝ Арчи влизат в жесток спор. Тя отпътува със зеления си автомобил, който е открит на следващия ден в канавка до Гилфорд, Югоизточна Англия. Изчезналата без следа Кристи е открита 11 дни по-късно на 240 мили в хотел в Йоркшир. Тя не си спомня нищо от случилото се в този период.

Според експертите, Арчи Кристи е имал връзка с жена на име Нанси Нийл, което дълбоко разстройва съпругата му. Агата се регистрира под фамилията „Нийл“ в хотела, където е открита.

Сп. „Scientific American“ отново насочва прожекторите към тази „мистериозна“ амнезия с напомнянето, че според някои експерти Кристи е симулирала, за да накаже съпруга си за измамата. Гуен Робинс изказва това предположение, с което подкрепя и заявеното от колегата на Кристи Едгар Уолъс, според когото фиаското е добре познатото „наказание на предадената жена“.

Но хората от сп. „Scientific American“ се съмняват дали наистина е фалшива амнезията на Кристи, тъй като това състояние има много и различни форми и фалшифицирането му е доста трудно. Според невролозите Стефания Де Вито и Серхио Дела Сала, „превъзмогването на амнезията, от която е страдала Агата Кристи, е много по-трудно, отколкото изглежда. Повечето хора изобщо не са запознати със симптомите, а прост тест бързо изобличава измамите“.

Според статия, публикувана през 2003 г., Кристи може да е страдала от т.нар. дисоциативна амнезия. Обичайната й продължителност е няколко часа и обикновено е следствие от травматично преживяване (каквато е разгорещената свада с изневеряващ съпруг“.

Въпреки че мнозина вярват, че амнезията на Кристи е фалшива, изглежда трудно да си представим тя да е поддържала това състояние нарочно. Писателката умира през 1976 г., 50 години след инцидента, и никога не разкрива какво се е случило през тези 11 дни.

Новите анализи предполагат, че Кристи наистина е страдала от загуба на паметта. Самата тя, играеща си с мистериите, доказва, че най-голямата мистерия е самият живот. И въпреки че нейната собствена тайна най-вероятно ще остане неразкрита, трудно можем да си представим, че почитателите на майсторката на криминалето ще забравят за нея.

Излезе сборникът „Честито, господине“ от Азис Несин (изд. „Слънце“). Всепризнатият майстор на хумора ни предлага трийсет и два разказа, в които можем да се докоснем и да почувстваме неизчерпаемото духовно и словесно богатство на гениалния сатирик. В разказите всеки може да открие себе си в онази общочовешка душевност, която ни прави еднакви – и слаби, и силни; и дребнави, и великодушни; и онеправдани, и облагодетелствани; и смешни, и достойни за възхита; и малки хора, и титани…
В сатиричното си творчество Азиз Несин осмива икономическото неравенство, бюрокрацията, невежеството, подмазвачеството, корупцията, политиката… И прави това чрез неподражаемо тънко чувство на присмех, в което вплита типичния местен народен хумор.

Азис Несин е романист, поет, сценарист, журналист, общественик. Роден през 1915 г. с името Мехмед Нусред, той е сред големите съвременни турски класици. Превеждан е на повече от трийсет езика. Носител на множество награди, сред които и на българската „Алеко“. Умира от сърдечен удар през 1995 г.

Предлагаме ви руската седмична класация, в която е добре, че присъства „Малък наръчник по хюга“, за да ни подскаже, че става дума за избор на читателите за 2017 г. и то от началото на август. Практичната мисъл или консерватизъм на руснаците нареждат вътре книги, които са леко отживели за българския вкус. Все пак да не прибързваме с изводите – Джон Кехоу, Стивън Кови, Робърт Кийосаки и Айн Ранд са непреходни мотиватори, Борис Акунин си е самороден талант, а за Пушкин и Гогол можем само да поздравим руската образователна система. Фактът, че попадат в класация на детска литература означава подготовка за новата учебна година. Любопитно е четвъртото място – романът „Зулейха открывает глаза“. През 2015 г. той печели националната награда на Русия „Большая книга“, с парична стойност 3 млн. рубли.

Художествена литература

1. Седмица Трехглазого – Борис Акунин

2. Шантарам – Грегъри Дейвид Робъртс

3. 1984 – Джордж Оруел

4. Зулейха открывает глаза – Гюзель Яхина

5. Каждому свое – Сергей Тармашев

6. Змей-соблазнитель – Татяна Полякова

7. Текст – Дмитрий Глуховски

8. Закрой дверь за совой – Елена Михалкова

9. Последняя из Стэнфильдов – Марк Леви

10. Тъмната кула – Стивън Кинг

Нехудожествена литература:

1. Хочу и буду. Принять себя, полюбить жизнь и стать счастливым – Михаил Лабковский

2. Седемте навика на високоефективните хора – Стивън Кови

3. Малък наръчник по хюга – Майк Викинг

4. Подсъзнанието може всичко -Джон Кехоу

5. Пиши, сокращай. Как создавать трудный текст – Максим Ильяхов, Людмила Сарычева

6. Атлас изправи раменете К-т 1-3 кн. – Айн Ранд

7. Мъжете са от Марс, жените от Венера – Джон Грей

8. Магическая уборка. Японское искусство наведения порядка дома и в жизни – Мари Кондо

9. Если с ребенком трудно – Людмила Петрановская

10. Пилешка супа за душата Джак Канфийлд и др.

Детска литература:

1. Гравити Фолз. Дневник 3  – Роб Ренцетти, Алекс Хирш

2. Развивающие занятия ленивой мамы – Анна Быкова

3. Самостоятельный ребенок,или как стать „ленивой мамой“ – Анна Быкова

4. Гравити Фолз. 500 наклеек по разным поводам

5. Секреты человека – Луи Стовел

6. Гравити Фолз. Дневник Диппера и Мэйбл Диппер Пайнс

7. Приказки – Александър Пушкин

8. Кто пришел потом? – Антон Пуатье

9. Ревизор – Николай Гогол

10. Что? Зачем? Почему? Энциклопедия строительства. Книжка-игрушка

Електронни книги

1. Текст – Дмитрий Глуховски       

2. Тъмната кула 1:Стрелецът – Стивън Кинг

3. Атлас изправи раменете – Айн Ранд

4. Антикрехкост: Как да извлечем полза от хаоса – Насем Талеб

5. Седмица Трехглазого – Борис Акунин

6. 45 татуировок продавана.Правила для тех, кто прадает и управляет продажами -Максим Батырев

7. В постели с твоим мужем – Нина Набокова

8. Животные Севера – Браун Дитер

9. Французкий шик и деловая хватка. 50 секретов сомопродвижения по правилам Коко Шанел – Людмила Самаева

10. Богат татко.Беден татко:Уроците за парите, на които богатите учат децата си – Робърт Киосаки

Класацията следи: Цанка Ангелова – „Хеликон-Бургас“

Афра Бен е първата англичанка, която успява да се издържа само от писането си. Тя е най-плодородният драматург за времето си. Също така пише иновативна художествена литература, превежда научни текстове и френски романи. Вирджиния Улф пише за нея „Всички жени трябва да се съберем заедно и да пуснем по цвете върху криптата на Афра Бен, защото тя е тази, която ни извоюва правото да изказваме свободно мислите си…”. Мислите и телата си. Бен пише лирични и еротични стихове, в които описва свободно човешката сексуалност. В тях говори за мъжката импотентност, женския оргазъм, бисексуалността и неопределеността на половете.
Никоя жена няма да има такава свобода отново векове напред. През двете скромни столетия след смъртта ѝ през 1689 г., жените се страхуват от токсичния ѝ имидж и така и не се появяват кандидатки да съперничат на сексуалната ѝ откровеност. По свое време Бен има репутация на уважаван професионален писател и също на „пънк-поет”. Дълго време след смъртта си тя е възприемана само като второто.
Освен успехите, които постига на сцената и в поезията, Бен е шпионин за монархията в Холандия и най-вероятно в Южна Америка. Тя е още политически пропагандист в двора на Чарлз II и неговия не толкова обичан брат Джеймс II. Така животът ѝ е дълбоко свързан с изпълнената с конфликти Англия, Континентална Европа и зле управляваните робски колонии в Америка, на бурния XVII в. Заради задължително тайното си участие в тези дела, плодовитото си писане и анонимни текстове, тя става фатална загадка за всеки биограф. Въпреки това, Афра Бен не е жена зад заплетени тайни и интриги, просто работата ѝ придава различни образи и понякога противоречиви възгледи.

Павлина Делчева – Вежинова е дългогодишен сценарист, редактор и продуцент на популярни в близкото минало предавания на БНТ, член на Съюза на българските журналисти и на Съюза на българските филмови дейци. По неин сценарий е  документалния филм „Отвъд бариерата”, посветен на баща ù – Павел Вежинов. Тъй като съм от поколението, което помни великолепния му роман „Следите остават“ и продавах книги неотдавна в книжарницата на „Гранд Хотел – България“, не приемам, че миналото е затворена страница. Затова отново разгръщам „По дирите на изчезналите софийски кръчми“.

Защо „изчезнали“, госпожо Вежинова, с какво са интересни кръчмите, които вече ги няма?

Любопитно ми стана, че направихте паралел между „Следите остават“ и „По дирите на…“. Не ми е минало през ума. Да, нещата изчезват – следи остават, разбира се. Останали са следи и от тези кръчми, но аз ги наричам „изчезнали“, защото тях даже физически ги няма. Да не говорим, че изчезнаха хората, които ги правеха интересно място, място където се събираха волни души и бохеми.

Откъде тръгва вашето пътуване из софийските кръчми и какъв период обхваща?

Не исторически, а според хронологията на моя живот – от края на 50-те до средата на 80-те години. Първите две места, които си спомням, са „Клубът на журналистите“ и „Руският клуб“ на ул. „Добруджа“. А маршрутът ми в книгата тръгва от „Раковски“, която в моето детство и младост беше централна софийска улица. Наричаха я улица на театрите, но тя беше и улица на заведенията, на кръчмите. Аз живеех там – на ъгъла на „Раковски“ и „Гурко“, затова много от местата ми бяха близки. Минавах всеки ден покрай театри, книжарници, галерии, ресторанти и сладкарници.

Като пътеводител ли да четем тази книга?

В никакъв случай! Тя не е нито изследване, нито пътеводител или справочник, това са просто спомени, не само лични, но и на мои приятели, с които започнахме да се връщаме назад. С усмивка, не с носталгия, въпреки че напоследък носталгията стана модна.

Не виждам и обвинителен тон в текста…

Обвиненията не градят, те само да рушат, а аз искам „По дирите на изчезналите софийски кръчми“ да върне добрите спомени на човек. Тя е отворена книга. Когато започнах да качвам в блога си такива спомени и разговори с приятели, мнозина ми писаха и се сещаха невероятни неща. Повечето от тези хора присъстват вътре с имената си.

А какви чувства преобладават спрямо онова време?

Разбирате ли, не обичам някой да прави сравнения от рода на „тогава бозата беше пет стотинки“, без да отчита разликата със стандарта на живот сега. Затова читателите няма да срещнат и цени на изчезналите софийски кръчми. А по-скоро спомени за хора. Мили, смешни, може и не чак дотам приятни.

Ще разберат ли такава книга онези, които нямат преки впечатления от осемдесетте години, например?

Да, аз я написах не само заради приятели от моето поколение. Тя е насочена и към по-младите, именно с мисълта – ето, как е било, не повтаряйте нашите грешки. Не рушете, а създавайте. Казвам го без грам нравоучение, защото от дете мразя да ми размахват пръст.

Расли сте в една писателска и бохемска среда покрай вашия баща. Ако вървим „По дирите на изчезналите софийски кръчми“, виждаме ли „българския Монмартър“ или звучи претенциозно?

Да, за мен е претенциозно. Освен това, съм расла доста и сред художници, като общуване те ми дадоха повече от писателите. Защото художниците от едно време бяха отворени и всестранни личности, както се казваше тогава. Монмартър не, но имаше свобода на духа, която те караше да мислиш за Монмартър, за подобни места и творци, които нямаме заради нашия мащаб…

Имате ли любима кръчма, за която особено съжалявате, че е изчезнала и бихте искали, ако може да възкръсне от миналото?

Не искам да възкресявам нищо. Имам много любими места, на които съм била, например „Унгарският ресторант“, там сега е друг тип заведение. Липсва ми „Славянка“, за „Бамбука“ бях прекалено малка. Да, те ми липсват, но сега има други места, нови хора и те трябва да създадат своето минало. Моите и на приятели спомени са били тогава. Нека не замръзваме на едно място, животът продължава.

Разкажете ни любопитна случка с някоя от тези емблематични личности, които са били „солта“ на изчезналите софийски кръчми?     

Трудно ми е, защото са доста. Добре, ще споделя нещо, което ми е разказвано – щрих от едновремешните кръчми. За сладкарница „Роза“, която беше много популярна с пастите си. В края на 60-те години, Хари Яничкин, бъдещ блестящ преводач, превежда на глас пред приятели, глава след глава „По пътя“ на Керуак. Във време, когато въобще не е имало мисъл, че тази книга ще излезе на български. Тя се появи през 80-те години, вече в друг превод. Това е кръчмата – не просто да ядеш и да пиеш, а да седиш и да слушаш. Разказвали са ми как писателят Васил Попов, който е и преводач от испански, рецитира Лорка. Някой казал – „Абе, не знам езика, но друго си е, да го чуеш в оригинал“. Имало е атмосфера, разбира се, и пиене, пази Боже, ако си мислим, че там само са се рецитирали стихове. Но в кръчмите писатели намираха героите си, художници типажите си, кинаджии местата за снимки.

А имало ли е кръчми, които са наблюдавани от тогавашната власт?

Разбира се, че е имало. В по-тежките години, още съм била дете тогава, от разкази знам, че такова място е бил „Бамбука“. Едно от най-волнодумните кафенета, но също пълно и с доносници. Да, интелектуалците в много заведения са били подслушвани, все пак зависи – дали човек иска да прави кариера или преодолява страха и се опитва да живее свободно. Това е правото на избор, който не всички имахме, но ти сам решаваш накъде да тръгнеш – към върха   (не говоря в смисъла на творчество, буквално на кариера) или да пишеш като един Христо Фотев, да пиеш в някоя кръчма, независимо бургаска или софийска и да не те интересува.

Как една кръчма се превръща в културно средище?  

По наше време кръчмите бяха съсредоточени в центъра на София. Колкото повече човек отива към периферията,толкова по-малко ставаха те. Започваха да се строят нови комплекси, за да не са натрупани три семейства в двустаен апартамент, но те се строяха без мисълта за общуване. Не знам до каква степен е било съзнателна цел. Ще си позволя да вмъкна една история, която не съм разказвала досега за баща ми. В последните години от живота си Павел Вежинов беше народен представител. В неговият „ареал“ влизаше тогавашният комплекс „Червена звезда“. Простете, но сега не знам как се казва…

Дианабад.

Та строят нов комплекс и го викат като народен представител, той да си сложи подписа. Баща ми отива и казва: “Не, аз няма да подпиша“. Те зяпват: “Как така няма да подпишете?“ „Ами, тук няма нито една кръчма, нито едно заведение. Тези хора как ще общуват, как ще се съберат, те идват от всички краища на България.“ Той отказва да подпише, разбира се, нищо не се случва, комплексът е построен и никога не го търсят повече. Но и хората там дълги години няма къде да седнат на една бира. Неслучайно, първите неща, които се отвориха след 1989 г. бяха така наречените „капанчета“. Въобще, кръчмите са изключително важно място за комуникация. Били са такива още от началото на свободна България, в селските кръчми например на почит са онези, които пътуват, защото те знаят много. В новото време, за което аз пиша и което вие ме питате всъщност – където има волнодумство, властта се мъчи до го потуши. Това не бяха годините на лагерите, а едни по-спокойни години, когато тя кокетираше с интелигенцията. Имаше хора, които говореха много и си плащаха цената за своето говорене.

Сещате ли се за някое модно за времето си питие?

Честно казано, не помня. Всичко беше според сезона. През лятото пиехме мента, в „Млечния бар“ пиехме коктейли, в „Чешкият клуб“ – бира, естествено. Но не съм обръщала внимание на това. Приятелите, разговорите, те бяха ценното. И да слушам по-умните от мен. Това определяше не само моят път, а на всички ни.

Интервюто взе Людмила Еленкова

Людмила Еленкова

Нима гърците са толкова бедни, колкото се изкарват, или все така религиозни, както светът ги познава? Питайте нас, българите, дето сме усвоили навика за почивка „на чисто“ при тях и по традиция си носим завистта към оправни съседи. Героят от романа „Бог ми е свидетел“ засилва това усещане – за стремглавия кръговрат на богато общество, което губи почва под краката си, но говори приповдигнато.

Десет години били необходими на писателя Макис Цитас, за да развие образа на Хрисоваландис – безработен неудачник на средна възраст, мъкнещ по улиците на Атина един единствен куфар – символ на малкото здрав разум и византийска гордост, които са му останали. Мъжът върви без посока, псува и съжалява, оплита се в спомени за хубави жени („обаче кръвопийци“), сигурна работа (ама с „откачено началство“), губи се сред чужденците, залели страната и всеки негов монолог завършва с клетва за истинност – бог му е свидетел, че не лъже. Освен бога, той призовава своя психиатър, като гласува поравно доверие и на двамата. Узряването на книгата и нейният герой са напълно оправдани – това е пътят на Гърция за едно десетилетие и да поздравим автора, който получава Европейската награда за литература през 2014 г. с този роман. Да ръкопляскаме, как пълни театралните салони там под формата на спектакъл и да стискаме палци, че ще се появи и у нас. Защото вече го познаваме – смешник, чието име съдържа поличба за богатство, а няма пукната пара, пък визията му на балкански мачо наподобява нашенец, особено що се отнася до шкембето като индикатор за самочувствие. Съвременна пародия на омиров странстващ поет, вдъхновена от посланието на апостол Павел до филипяните – така четем книгата „Бог ми е свидетел“, с благодарност за езика, на който я поднася българския преводач Здравка Михайлова. Иначе, гръцките трусове не могат да ни мръднат, курортът продължава…

Приходите на „Indigo Books & Music“ са се увеличили с 6,8% през първата четвърт на 2017 г., в сравнение със същия период на миналата година. Това дава на компанията силен старт за новата фискална 2018-та. Продажбите й достигнаха 206.3 млн. канадски долара. Компанията също  намали нетната си загуба от 9 на 5 млн. долара. Въпреки слабите приходи от бестселъри тази година, „Indigo Books & Music“ отбелязва повишаване на онлайн търговията и двуцифрен ръст на нонбукс стоките, по-специално лайфстайл артикули, хартия и играчки. „Indigo“ заяви, че приходите от продажби на книги също са се увеличили. Онлайн продажбите са нараснали с 20.5%, а във физическите магазини с 3.5%.

Изпълнителният директор Хедър Рейсман заяви: „Изключителното ни представяне през първото тримесечие, както и значително подобрената рентабилност, красноречиво показва интереса на клиентите към нашата марка и силната ангажираност на служителите ни“. Веригата продължава да разгръща своята нова концепция за книги, стартирала миналата година в магазина „Sherway Gardens“ извън Торонто. Тя предлага чисто и хармонично пазаруване, което  набляга на мърчандайзинга, паралелно с книгите. През първото тримесечие още няколко книжарници се трансформираха в „културни универсални магазини за любителите на книги“, включително тези в Ошава и Анкастър. Общо 20 магазина се очаква да бъдат актуализирани тази година. „Indigo“ също направи малка инвестиция в „Unplug Meditation Studio“- базирана в Лос Анджелис компания, в която се провеждат събития, свързани с медитация и се изследва възможността й за въвеждане  в книжарниците.

Източник: https://www.publishersweekly.com

Превод: Димитър Димитров,“Хеликон-Витоша“

Не е лесно да си писател в наше време, а и тази професия никога не е била сред най-доходоносните или лесно предсказуемите. А напоследък социалните медии не правят по-лесна съдбата на пишещите литература, отбелязва BookRiot. Не че авторите имат много по-тежък живот от този на всеки друг, но те имат нещо, което другите професии нямат – последователи, които живеят, за да четат. И за да продължават четящите да имат източник на своята най-голяма радост, ето как да подкрепите вашите любими писатели в 6 лесни стъпки, които няма да ви струват (почти) нищо.

Поръчайте предварително!

Да купиш книга от любимия си автор е страхотно, но да я поръчаш предварително е дори още по-хубаво! Издателствата се интересуват от предварителните поръчки. Затова, ако искате да видите публикувани всички книги от дадена поредица, не чакайте да излезе и последната, за да си ги купите. Издателствата се застраховат от загуби, като отказват заглавия, ако видят, че няма интерес към тях.

Поръчайте в библиотеката!

Проверете дали книгата е налична в местната ви библиотека, а ако я няма, помолете за нея. Библиотеките често поръчват по-голяма бройка книги и това влияе на тиражите на писателите. А когато заглавието е вече доставено, повече хора ще могат да се срещнат с любимия ви писател.

Оценете книгата!

Оценете книгата, която сте прочели, в Goodreads или в сайта на книжарницата, ако това е възможно. А защо не напишете ревю за нея в личната си страница или блог? Колкото по-висок рейтинг и колкото повече ревюта има книгата, толкова по-видима става тя. Което пък помага да се увеличи вниманието към писателя от страна на хора, които никога не са чували за него.

Препоръчайте!

Кажете на приятелите си, особено ако сте чели автор, който все още не е голямо име. Защото влиянието на страницата на писателя е много по-слабо от препоръката от приятел, който наистина е харесал книгата и може да разкаже със страст за нея. Хората вярват на вкуса на приятелите много повече, отколкото на медиите, което не е изненадващо.

Предложете на читателски клуб!

Предложете книгата в читателския клуб, в който членувате. Това може да не е голяма, формална организация. Повечето клубове всъщност са група приятели, които са съгласни да четат едно и също по едно и също време, а после да го обсъждат на кафе. Всъщност вие може да членувате в такъв клуб, без дори да знаете, че компанията ви представлява точно това.

Кажете на писателя!

Кажете на писателя си директно какво мислите за книгите му – това им се случва много по-рядко, отколкото мислите. Повечето пъти писателите пускат на пазара разказ или цяла книга и последвалата тишина ги кара да се чудят дали изобщо някой е прочел написаното от тях. Затова нещо простичко написано може да им подейства много стимулиращо.

Знаете ли, че 9-ти август, е Денят на любителите на книги? Произходът му не е известен, но ежегодно този празник насърчава библиофили от цял свят да отпразнуват любовта си към книгите.

Начините да го отбележите са много – посетете най-близката (или пък любимата ви) библиотека, отдайте се на четиво у дома, разменете книги с приятели, слушайте аудиокнига на път. Пътят на книгата до днешното ѝ богатсво от формати е дълъг.

От текстовете по стените на пещерите, през пергаментите, хартията, свитъците, кодексовия формат, до електронните и аудио книги. От ръкописните, през печатните, до дигиталните. Историята на книгата познава всички тях, но никога не е имало толкова голямо достъпно разнообразие на формати, колкото днес.

Затова, стига да обичате да четете, или просто да виждате необходимостта от четенето, това е вашият ден. Ако сте библиофили като нас, честит празник!

Кристина Цонева