Очаквайте на 17 август „Малкото име на щастието“ от Мария Женет − романтична съвременна приказка на искрен и наивен разказвач, в когото ще се влюбите от първата страница (изд. „Хермес“)!

Нико е автор на една успешна детска книжка, но от години не е написал нищо добро. Прекарва времето си в китно френско градче, като се опитва да прави приятелите си щастливи. Известно време живее охолно, но постепенно затъва в дългове. За да изкара допълнително пари, се премества в столицата, наема малка прашна мансарда и работи почасово в метрото.
В Париж той се сприятелява с чудаци, за които е готов на всичко. Те пък се притесняват, че личният му живот куца и че няма идеи за нова книга. Един ден Нико забелязва тъжно момиче да рисува в метрото. Преди да се качи на влака, тя смачква листа и го пуска на перона. Нико взема захвърлената рисунка и от нея му хрумва сюжет за нова приказка. Така мистериозното момиче от метрото го предизвиква да се посвети на най-важната си задача: да намери собственото си щастие.

Мария Женет е родена през 1983 година в Саламанка, Испания, където работи като журналист във вестник El Día de Salamanca. „Малкото име на щастието“ е третата ù книга. Първият ù роман, който публикува самостоятелно в „Амазон“, става популярен в социалните мрежи и се радва на много положителни читателски отзиви. Вторият роман, който е своеобразно продължение на първия, също има голям успех.
„Малкото име на щастието“ ще излезе в България на 17 август.

 

ОТКЪС

„Имало едно време в невероятен град, окъпан от светлина, едно много нещастно момче. То живеело в малък апартамент в съседство със семейство мишки. Припечелвало колкото да се храни два пъти на ден и веднъж в месеца да ходи на кино. Но един ден съдбата му се променила.“
    Така започва моята история, приятели. Истината е, че тя изобщо не е някаква вълшебна приказка, случи ми се в действителност и с ваше позволение, бих искал да ви я разкажа.
    Натрупал съм вече тридесет и две пролети зад гърба си и пиша детски приказки. Да си кажа право, написах само една приказка преди години, може дори да сте я чували или пък да сте я чели на децата си. Ала отдавна не съм написал нищо хубаво или поне толкова хубаво, че издателят ми да пожелае да го публикува. Не го обвинявам. След прекрасната си приказка не съм написал и една свястна страница, сам си го признавам. Е, какво да се прави… Понякога вдъхновението ни навестява и ни изоставя след това. Така е, щом зависиш от мозъка си. А когато животът ти поднася лимони, невинаги успяваш да си направиш лимонада, нали? През последните години животът ми премина сред напоени със сълзи носни кърпички, лекари и медицински сестри. Но не ми се иска да ви съсипвам настроението с приказки за моите неволи… По-добре да ви разкажа собствената си приказка.
    Едно дете съм, винаги съм искал да имам брат или сестра, но родителите ми били твърде възрастни, когато съм се родил, лекарят даже казал, че появата ми на този свят си е истинско чудо.
    – Господин и госпожо Комбрил, съвсем не зная как да ви съобщя новината…
    – Говорете направо, божи човече, не ни хвърляйте прах в очите, ще понесем истината. Какво е? Тумор? Някоя сестра близначка, която не се е родила навреме? Кажете ни, докторе, изплюйте камъчето. Защо на жена ми все повече й се подува коремът?
    – Господин и госпожо Комбрил, ще ставате родители.
    – Как така?! Това е невъзможно!
    – Докторе, аз съм на петдесет и три години, а мъжът ми – на шейсет. Простете, че ви говоря така, но няма начин.
    – Сигурен съм, вярно е. Консултирах се и с други колеги, всички сме на едно мнение, че това си е… така де, как да кажа… това си е почти… чудо. Честито, господин и госпожо Комбрил!
    В онзи ден родителите ми решили да напуснат Париж, защото „животът там бил твърде скъп и опасен“, и си потърсили работа в селце на сто и петдесет километра от столицата. Всъщност изборът им се спрял на селище с криви улици, покрити със сиви и златисти камъни. Казваше се Мон де Фльор. За да стигне човек от едно място до друго, трябваше да изкатери няколко стръмни баира, опасани от саксии с кичести цветя, които жителите на селцето отглеждаха по балконите си. Една подробност му придаваше особено очарование, а аз, глупакът, вярвах, че тя се среща в градовете по цял свят – вратите и прозорците на всеки дом бяха боядисани в един и същ цвят: индиговосиньо, розово сьомга, зелено горчица, черешовочервено, зелено лайм… По този начин всеки жител можеше да упъти хората към дома си само с думите: „Моят дом е онзи с изумруденозелените прозорци“. Осъзнах грешката си, когато на единайсет години за пръв път посетих съседното село. Тогава установих, че ако искаш да намериш някой магазин или дом, се налага да дадеш точен адрес, а не да обясняваш за цвета на прозорците. Та родителите ми се установили в това селце със стръмен калдъръм, подивели цветя и пъстри прозорци и отворили малка пекарна със стара фурна на дърва, която от години изхранвала околните села. Над магазинчето за хляб се издигаше къщичка с каменни стени и дървени прозорци (боядисани, разбира се, в зелено веронезе), на два етажа, с мансарда, където се научих да чета, да рисувам и да мечтая. Първата си приказка – тази, която пожъна небивал успех, написах тъкмо там. В задната част на къщата имаше градинка, по-скоро нещо като миниатюрна джунгла, събрала огромна колекция от причудливи (но прекрасни) растения, каквито не бях виждал дотогава. Та там открих изоставена маса и я примъкнах до своята таванска стая. Беше похабена и от всеки неин ръб стърчаха тресчици, но въпреки това прилягаше съвършено на старата ми пишеща машина. Тъй като аз, драги приятели, съм от онези, които пишат на машина. Не са за мен психотропните лаптопи, курдисани върху бюра със свръхмодерен дизайн. Старомоден съм, какво да се прави…
    Уханието на топъл хляб, на млечни кифлички и хрупкави бисквити с шоколад и канела достигаше до мен през пролуките на дървения под, а напевите на съседките из село бяха моят саундтрак месеци наред. Случи ли се да се замисля за онова време, струва ми се, че е било преди хиляди години, сякаш някой друг ми е разказвал тези спомени.
    Единственото веществено нещо, което пазя от онези дни, е пишещата машина. Стара „Оливети Летера 35“ – баща ми ми я купи в деня на пенсионирането си. Същия следобед се заех да пиша на нея. Ако ви се занимава да пресмятате, ще установите, че съм бил само на четири годинки. Баща ми я купил от стар счетоводител, излязъл в пенсия и настанил се жизнерадостно в съседство с нашата пекарна веднага щом навършил шейсет и пет години. Счетоводителят разказваше, че не понасял забързания ритъм на големите градове, търпял го почти четиридесет години по принуда, защото единственото, което умеел да прави в живота, било да борави с числа. Никой на село не се интересува от числа, макар да са крайно необходими за големия бизнес в столицата. Клавишите на тази машина винаги са били и още са продължение на тялото и на ума ми. Тя е единствената вещ, която вземам със себе си, когато напускам стар апартамент и се нанасям в нов. Тя ме свързва с щастливите спомени, напоени с цветове, вкусове, аромати, шумове…

    Сега обитавам апартамент, който някога сигурно е бил част от огромно имение на богаташи – от онези, които си имат звънчета, за да им носят храната или каквото им се прииска при всяко позвъняване. Не желая да ви заблуждавам, затова да се знае: живея в господарска обител, разкроена на шест отделни апартамента. Добре, на седем, ако броим и мястото, което населявам: мансардата, как иначе! Собственичката – стара дебелана, която пуши като комин и вони на анасон, чак не се търпи – ми показа един-два разнебитени апартамента точно под моята мансарда. Излизах от втория, когато забелязах тясното стълбище със стъпала от дървени трупчета и осъзнах, че там горе се спотайва специално място.

Кристина Цонева

Тъй като е лято, сезонът на почивките и романтичните истории, нека ви разкажем за една от най-търсените авторки на любовни романи. Коя е тя?

Лайза Клейпас

Лайза е американска писателка на любовни и исторически романи от 1985 г. насам. Тогава излиза първият ѝ роман. По-късно през същата година печели конкурса за красота „Мис Масачузетс” и се състезава за „Мис САЩ”. Клейпас завършва Политически науки в „Уелсли Колидж”, Масачузетс. От тогава насам книгите ѝ са сред най-търсените в жанра любовни романи.

Носителка е на наградата „РИТА” за 2004 г. – най-известното отличие в жанра. Тя е също сценарист, има свои текстове на песни. Заглавията ѝ често влизат в класациите на „Ню Йорк Таймс” и са превеждани на 14 езика, от които има продадени милиони екземпляри по целия свят.

През 2012 г. романът ѝ „Вълшебна нощ”, издателство „Ергон”, се сдобива с екранизация. Филмът е на „Холмарк” и се казва „Коледа с Холи”.

На българския книжен пазар има повече от 20 нейни книги, чието търсене не стихва. А наскоро излезе и най-новата от тях „Дявол през пролетта” – книга 3-та от поредицата ѝ „Рейвънел”. Те разказват историята на лейди Пандора Рейвънел. Тя е дебютантка на Лондонския сезон, но докато останалите дами там се борят да намерят съпруг, тя скучае. Така случайността я изправя през интересни ситуции, с които да промени това. Първите две заглавия от поредицата са „Изкушение” и „Докато свят светува”.

Летище Бастия-Борго, понеделник 31 юли 1944 г. Часът е 8:45, Антоан дьо Сент-Екзюпери отлита на борда на самолета си Lightning P-38 в посока Южна Франция с наблюдателна мисия, от която няма да се върне.
Оттогава всички смятат, че авторът на „Малкият принц” се е самоубил. По това време той е разузнавач за френската армия. Лети често и това го радва. На 6 юни същата година отново е на мисия, но тя е прекратена поради стрелба по единия от двигателите му. Следват редуващи се успешни и отново прекратени разузнавателни мисии. На 16-ти юли той и друг капитан биват помолени да не летят, тъй като знаят много за стратегията на предстоящите операции. Екзюпери отказва категорично. На 21-ви юли други двама военни получават вече забрана за летене. Писателят отново не слиза от самолета, но поставя рекорд за инциденти.
Всички знаци, които биха могли да сочат към самоубийство, са налице. Преди да излети на последната си мисия, пилотът на Lightning P-38 оставя две писма в стаята си – едното до неговата вдъхновителка и любовта на живота, другото до началника на партизаните във Вектор. И двете са прощални, но не трагични. Кратки, по-скоро обосноваващи, от колкото за сбогуване.
Вечерта преди последния си полет говори с коменданта на ескадрилата, негов близък приятел. Той е разтревожен за Екзюпери, който му оставя чанта с ръкописите си и споделя, че ще изчезне по един или друг начин и комендантът, като негов приятел, не би трябвало да толерира друг вид изчезване освен по време на военна мисия.
Развръзката идва, когато пилотът Хорст Риперт споделя пред камерата на немска телевизия какво се е случило на фаталната дата. Той казва: „Малко след Тулон зърнах въпросния самолет да лети за Марсилия. Зачудих се какво прави съвсем сам в сектора ми, оставих го да опише завой, но го последвах с надеждата, че сам ще реши да напусне. Съвсем не. Летеше по странен начин, описваше големи кръгове. Беше на височина едва 2 000 метра, а възможностите на този самолет стигат до 10 000 метра, откъдето обикновено пилотите снимат. Накрая реших, че ако сам не се махне, ще стрелям. Така и стана. Стрелях, но не по фюзелажа, а по крилата. Машината падна във водата. Разби се в морето. Никой не скочи. Не мога да кажа нищо повече. Не видях пилота. И да бях, нямаше как да знам, че е Екзюпери. Ако знаех обаче, нямаше да стрелям”.

Кристина Цонева по материали от „Сент-Екзюпери, последната тайна” от Жак Прадел и Люк Ванрел, издателство „Вакон”

Джейн Остин има добра причина да харесва толкова брачния сюжет. Как няма, бракът е бил много важен за Англия от XIV век. Може би повече, отколкото е за мнозина от нас днес. Разводът е бил почти невъзможен, а половинката почти винаги идвала с прибързано решение. Затова с кого и как прекарваш живота си е водеща тема. Например милият г-н Бенет от „Гордост и предразсъдъци” – пленен от красотата на жена си, не успява да прецени разумно бъдещето си с нея. Пет дъщери по-късно, е принуден да стои с нея и постоянните ѝ приказки по време на закуска. Освен това да угажда на прищевките ѝ.
А за една жена да приеме грешното предложение би могло да е дори по-пагубно. Ренесансовите дами са принудени да се грижат първо за своето благополучие, после за това на съпруга си. Те нямат право на наследство, не могат сами да изкарват прехраната си, затова им остава единствено да преценяват правилно предложенията си.
Ако дебютантките посвещавали времето си на търсене на перфектния съпруг, то е само защото това бил единственият им шанс сами да отговарят за съдбата си. Колко и да се подиграваме обаче на тези времена, в които единствената цел на жената била да се доближи до мъж с приличен доход, да докосне ръката му през ръкавицата, нещата не са толкова по-различни днес. Да, правилата на тази игра не са толкова ясно уточнени сега, но снобарството и предразсъдъците при търсенето на „идеалния” съпруг във времето на социалните мрежи си остават същите.
В романите на Остин жените запчоват да се оглеждат за съпруг рано. Лидия се омъжва на 16 години, а г-жа Бенет хвали способностите на красивата ѝ Джейн откакто навършва 15 години. А Шарлот Лукас е смятана за стара мома, тъй като на 27 години е неомъжена.
Днес възрастовата граница се е завишила, но привичките са същите. Така се гледа на неомъжена жена на 37 години – сякаш със срок на годност, неуспяла да изпълни ролята си.
Днес, когато елементът „ухажване” е изпълняван като публично перчене в социалните мрежи, онлайн общуването ни окуражава да „рекламираме стоката си”, да извадим на показ най-хубавото, което имаме. А избирането на подходящ кандидат спрямо състоянието му в обществото по време на Ренесанса не изглежда толкова различно от това да плъзнем някого наляво в приложения като Тиндър и да го отхвърлим.
И докато банковата сметка не е чак толкова голям фактор днес, класическият снобаризъм продължава да бъде. Освен със слугите, героите от „Гордост и предразсъдъци” не разговарят с по-нисши от тях хора. Съществува закон от 1753 г., спрямо който не трябва да сключваш брак с човек с по-високо обществено положение. Но Елизабет Бенет успява да се „уреди” с не само по-заможен, но и по-издигнат мъж от нея. Разбира се, не това е целта ѝ в романа.
Как ли биха си комуникирали в социалните мрежи днес героите на Джейн Остин?
Можем да видим това на този линк:

http://www.bbc.com/culture/story/20170810-if-jane-austen-characters-used-dating-apps

И така, въпреки че правилата са се променили, играта си е същата. Имайте предвид обаче, че Остин винаги залага на брака по любов за главните си герои. Ще ви е трудно да сбъркате с преценката си, ако се питате „Какво би направила Лизи Бенет?”. Сюжетите на Остин могат да бъдат и мотивиращи – героините ѝ не се задоволяват с това, което не искат. Не позволяват на семейството си или на приятели с лоша преценка да се месят в решенията им. Двойките в романите ѝ са може би най-равностойните помежду си, които можете да намерите в литературата от това време.
Бракът през XXI в. изглежда много различен от този през XVIII в. (и Слава Богу), но пътеките, които водят до хепиенда, все още имат доста сходства с художествения свят на Джейн Остин.

Превод: Кристина Цонева по материали от БиБиСи

Мнозина си мислят, че звездите на киното и телевизията не са особени поклонници на литературата. Това е голяма заблуда. Напротив, повечето от тях обичат да четат, съобщава dir.bg.

Сред холивудските звезди има доста почитатели на класиката. Настолни книги на известните режисьори и писатели са шедьоври на световната литература, които ги вдъхновяват за техните собствени произведения.

Вижте кои книги държат на нощното си шкафче някои от световните знаменитости:

Антонио Бандерас – Мигел де Сервантес, „Дон Кихот“.

Орландо Блум – Ф. М. Достоевски, „Братя Карамазови“.

Алек Болдуин – Харпър Ли, „Да убиеш присмехулник“.

Дан Браун – Уилям Шекспир, „Много шум за нищо“.

Дрю Баримор – Виктор Франкъл “Човекът в търсене на смисъл“.

Бил Гейтс – Джеръм Дейвид Селинджър – „Спасителят в ръжта“.

Мел Гибсън  – Рей Бредбъри, „451 градуса по Фаренхайт“.

Мат Деймън – Хауърд Зин, „Народна история на САЩ“.

Джони Деп – Джак Керуак, „По пътя“.

Хю Джакман – Джон Стайнбек, „Гроздовете на гнева“.

Анджелина Джоли  – Брам Стокър, „Дракула“.

Катрин Зита-Джоунс – Франсис Скот Фицджералд – „Великият Гетсби“.

Никол Кидман – Клайв Стейпълс Луис, „Хрониките на Нарния“.

Стивън Кинг -Уилям Голдинг, „Повелителят на мухите“.

Джордж Клуни – Л. Н. Толстой, „Война и мир“.

Джим Кери – Ф. М. Достоевскии, „Престъпление и наказание“.

Кейт Мос – Франсис Скот Фицджералд, „Красиви и прокълнати“.

Кийра Найтли – Джейн Остин, „Гордост и предразсъдъци“.

Барак Обама – Тони Морисън, „Песента на Соломон“.

Натали Портман –  „Дневникът на Ане Франк“.

Джулия Робъртс – Уилям Фолкнър, „Дивите палми“.

Уейн Руни – Джоан Роулинг, серията романи за Хари Потър.

Даниел Радклиф –  М.А. Булгаков, „Майсторът и Маргарита“.

Уил Смит –  Паулу Коелю, „Алхимикът“.

Стивън Спилбърг – Джеймс Фенимор Купър, „Последният мохикан“.

Джон Траволта  – Артър Хейли, „Летище“.

Брус Уилис – Херодот, „История“.

Кейт Уинслет – Емил Зола, „Терез Ракен“.

Ема Уотсън – Кадзуо Исигуро, „Остатъкът от деня“.

Меган Фокс –  Джеймс Патерсън, „Целуни момичетата“.

Том Ханкс – Труман Капоти, „Хладнокръвни убийства“.

Ан Хатауей – Франсис Бърнет, „Тайната градина“.

Марк Зукърбърг  – Вергилий, „Енеида“.

(БЕЛ. на Лира.бг:

Почти всички от тях могат да бъдат закупени в книжарниците на „Хеликон“ или онлайн на https://www.helikon.bg/)

След безапелационния успех на „Войната за вдигнатия капак на тоалетната чиния”, „Най-новата книга за езика на тялото”, „Езикът на тялото в любовта”, „Езикът на тялото на работното място” и „Защо мъжете искат секс, а жените се нуждаят от любов” международната сензация Алън и Барбара Пийз ще зарадват почитателите си с нова книга на български език.
„Отговорът: Как да открием това, което искаме от живота, и да го накараме да се случи” има за цел да разбие границите, които човек е научен сам да поставя пред себе си, и демонстрира с примери, че истинската промяна в живота е напълно възможна, ако задаваме правилните въпроси.
Какви са първите стъпки към промяната? Как да достигнем до правилната цел? „Отговорът” на тези и още други въпроси ще откриете, проследявайки личните истории на Алън и Барбара, както и благодарение на подробен анализ на последните научни подходи към способността на мозъка да води към успех.
Когато на пръв поглед невъзможно за преодоляване препятствие се появява в живота на Алън и Барбара Пийз, те се обръщат към науката, за да разберат как да превърнат провала в бляскав успех. Те попадат на нови изследвания на мозъка, чрез които да препрограмират нагласата си, да забележат възможностите пред себе си, да отделят истински ценното от ненужното и да се съсредоточат върху целта си, вместо върху трудностите.
В „Отговорът: Как да открием това, което искаме от живота, и да го накараме да се случи” свръхуспешната двойка споделя личните си преживявания и с чувство за хумор демонстрира от първа ръка, че промяната – това си ти.
Алън и Барбара Пийз са една от най-успешните двойки писатели. Автори са на общо осемнайсет бестселъра, десет от които заемат челна позиция в класациите. Организират семинари в над трийсет страни всяка година, а книгите им до момента са преведени на петдесет и пет езика с над двайсет и седем милиона продадени копия. Успешната двойка редовно се появява на телевизионния екран, като до момента е участвала в създаването на девет телевизионни сериала, четири театрални постановки и хитов филм. Фирмата им „Пийз Интършешънъл” ООД включва видео филми, курсове за обучение и семинари за бизнеса, а ежемесечната им колонка, посветена на взаимоотношенията, се чете от над двайсет милиона човека в двайсет и пет страни.

OТКЪС
Първа глава
Разкриване на тайната на РАС

„Всичко, на което умът повярва и възприеме, тялото може да постигне.“
Наполеон Хил, 1937 г.

Когато през 1937 г. Наполеон Хил изрича тези славни думи в класическата си творба „Мисли и забогатявай“, той не разчита на проучванията на мозъка, на мозъчните скенери или технологията (които сега вече възприемаме за даденост), за да докаже възгледите си. Той твърди, че ако можете да мислите с яснота за нещо и наистина го искате, можете да го постигнете. Науката елиминира голяма част от мистерията и илюзиите около емблематични изказвания, като това на Хил, и сега разполагаме с научни прозрения за процесите на постигане, поставяне на цели, самореализиращи се предсказания, функцията на молитвата и Закона на привличането. Сега науката може да ни покаже къде и как успехът действа в мозъка. Ще научите за забележителна система, заложена в мозъка на всеки – ретикуларна  активираща система – РАС.
Разположената в мозъчния ствол, РАС представлява група нервни влакна, по-известни под названието ретикуларна формация. РАС участва в различни важни функции на човешката биология, включително спането и ходенето, дишането, биенето на сърцето и поведенческата мотивация. РАС също така допринася за сексуалната възбуда, апетита и яденето, изхвърлянето на отпадъчните вещества от тялото, контрол на съзнанието и възможността вниманието да бъде насочено към определени въпроси. Травми, нанесени на РАС, могат да предизвикат кома и са свързани с няколко медицински състояния, включително нарколепсия .
РАС функционира като мрежа от неврони и нервни влакна, които минават през мозъчния ствол. Тези неврони се свързват с различни части от мозъка. Системата има две части: възходяща РАС, която се свързва с части на ума, включително кортекса, таламуса и хипоталамуса, и низходяща РАС, която е свързана с малкия мозък и нервите, отговорни за зрението.

РЕТИКУЛАРНАТА АКТИВИРАЩА СИСТЕМА

Около средата на ХХ век физиолозите предполагат, че някои дълбоки структури в ума контролират будното състояние, бодростта и мотивацията.
Учените откриват за пръв път съществуването на РАС през 1949 г., когато, в университета на Пиза, Х. У. Магун и Джузепе Моруци разглеждат невралните компоненти, които регулират механизмите на сън и будно състояние и публикуват открития-та си в първи брой на научното периодично издание „Електроенцефалография и клинична невропсихология“. Тази ранна разработка в последствие води до откритието, че РАС представлява портал, през който почти цялата информация навлиза в мозъка (миризмите са единственото изключение: те влизат директно в емоционалната част на мозъка). РАС филтрира входящата информация и оказва влияние върху онова, което забелязваме, степента на възбуда и преценява коя информация да не получи достъп до мозъка.
РАС е свързана с гръбначния мозък в основата му, откъдето приема информация, която се подава директно от възходящите сензорни пътища. Всяка нова информация или познание трябва да навлезе в мозъка през едно или повече от сетивата и се декодира от сетивните рецептори на тялото. Оттам информацията се предава по нервите към кожата или тялото към гръбначния стълб и нагоре през ретикуларната активираща система към онази част на мозъка, която приема данните от определено сетиво.

РАС е командният и контролен център на ума

РАС е мястото, където се срещат вашите мисли, чувства и външни влияния. Тя оказва динамични ефекти върху моторните центрове на ума и в дейността на мозъчната кора като фронталния лоб. Това е мрежа от нервни пътеки, които филтрират всички сензорни данни, които мозъкът получава от външния свят. Всичко, което виждаме, чуваме, чувстваме или вкусваме, преминава през РАС. Казано с прости думи, РАС е ключът за включване на мозъка и е главният мозъчен център за мотивация.

Как действа РАС

Мозъкът обработва над четиристотин милиона бита информация всяка секунда, но едва две хиляди бита могат да бъдат обработени съзнателно. Останалите се обработват несъзнателно. С други думи 99.9999 процента от информацията, която ни се представя всеки ден, минава незабелязано. Това е единственият начин да се справим с ежедневния живот и милионите битове информация, които нахлуват в съзнанието ни и привличат вниманието. Ако трябва да се справим с цялата информация едновременно, няма да успеем и ще изгубим съзнание. Затова еволюцията ни е дала РАС – начинът, благодарение на който да филтрираме цялата информация и да извлечем единствено важното за нас във всеки момент.
Функциите на РАС са като работата в офис, оценяване на входящата информация и приоритетно подреждане на въпросната информация под формата на съобщения, които изискват вниманието ни. Това е филтър между съзнанието и подсъзнанието, и са необходими инструкции от съзнанието, които да бъдат подадени към подсъзнанието. След това умът инструктира тялото, за да превърне физическата дейност в необходима, за да се съобрази с образа, който подава РАС. Системата преглежда средата за информационни модели, които отговарят на убежденията или познанията. След това свързва мислите и чувствата с познати модели от средата. Когато открие познатото, съзнанието получава сигнал.

Вариации на РАС

РАС съществува и в други примати. Шимпанзетата например имат деветдесет и девет процента от нашата ДНК и, също като хората, РАС на шимпанзето получава всички входящи сензорни данни. Тя преглежда и подрежда приоритетно въпросните данни в съответствие с вградените „програми“, по абсолютно същия начин, както при хората. Контролира основните функции на шимпанзето като пулс, сън, съзнание, храносмилане и функции на сърдечно-съдовата система. Онова, в което РАС на шимпанзето се различава от човешката е, че ние имаме по-високо развито усещане към самите нас. Ние сме тласкани напред от неутолима нужда да знаем кой, какво, защо, къде и кога. РАС на шимпанзето действа като примитивен компютър с основни програми, докато човешката РАС функционира като най-новата, най-динамична компютърна система.
В мозъка на някои хора РАС не може винаги и ефективно да възбуди мозъчната кора, както би трябвало. Подобни хора имат трудности с научаването на нови неща, паметта им е слаба, самоконтролът е ограничен. Когато РАС е свръхстимулиран, поведението ни се отличава със свръхбдителност, сензорна хиперчувствителност, непрекъснато говорене, безпокойство и свръхдейност. При хората, диагностицирани с разстройства, свързани с нарушение на вниманието (РНВ и ХНРВ ), възходящата РАС не разполага с достатъчно химически норепинефрин, за да възбуди мозъчната кора. Норепинефринът е същият химикал, който се освобождава, когато сърдечната ни дейност се учести или дишането ни се ускори и т.н. Хора с РНВ и ХНРВ могат да вземат лекарства, които временно превръщат РАС в по-ефективна при използването на наличния норепинефрин. Това помага за концентрацията им, възприятията, за способността им да запомнят и подобрява уменията им да учат.
Освен това РАС отговаря и за социалните контакти. При интровертите дейността вътре в РАС е по-активна, отколкото при екстровертите. Учените вярват, че РАС на интроверта се възбужда по-лесно, отколкото на екстроверта, защото интровертите често срещат трудности при разговорите си с други хора и в такива моменти мозъкът им показва силна реакция, много подобна на паника.

РАС притежава джипиес и търсачка

Вашият РАС откликва на името ви, на всичко, което застрашава съществуването ви, и на информацията, която трябва да опознаете незабавно. Ако например търсите компютърен файл, който сте сигурни, че е някъде на десктопа, РАС подава сигнал на мозъка да търси името на файла – например маршрут за пътуване зад граница – или ще се фокусира върху една дума в името на файла, за да ви помогне да го откриете. Функция на РАС е също и така нареченият Закон за привличането.
„Марк Аврелий казва: „Човек се превръща в онова, над което мисли цял ден.“ Ако това е истина, аз щях
да бъда жена.“Стив Мартин
Вашият РАС има вградена джипиес система. Когато имате джипиес, не се налага да познавате пътищата в даден град. Достатъчно е да решите къде искате да отидете. Вие вкарвате данните, а джипиесът ви насочва. Ако завиете в грешна посока, той ви връща на правилния път. Сателитният софтуер в джипиеса измисля как да стигнете до целта – и това е точно начинът, по който работи вашата РАС. С джипиес трябва да решите къде искате да отидете, не как да стигнете там. По съвсем същия начин, след като определите целта си, вашата РАС започва да вижда всичко, свързано с нея. Ако се отклоните от курса, тя намира нов маршрут. Ще ви разкажа повече по този въпрос по-късно.
РАС наподобява ракета, която търси топлината на сърцето – влагате координатите къде искате да отиде, натискате копчето за изстрелване и тя пристига на желаното място. По пътя филтрира безполезната информация около вас и запазва единствено актуалната. Инструкциите може да бъдат: „Внимавай да чуеш името ми“, така че, ако вървите през многолюден мол или се намирате на летището и кажат името ви по високоговорителите, вие ще го чуете.

РАС наподобява ракета, която търси топлината на сърцето.

Как действа системата при вярата

Учените са открили, че РАС контролира и системата на вярванията ни и ще набележи или подбере информация, която ги подкрепя. Това означава, че независимо в какво вярваме и какво мислим, нашата РАС ще обърне повече внимание на него или ще филтрира останалата информация, за да ни помогне да стигнем до онова, в което сме избрали да вярваме. Затова някои хора виждат възможности, докато други виждат трудности. Това е и причината някои да вярват в неща, които останалите от нас знаят, че не са истина.
В китайския език думата „криза“ е съставена от два йероглифа – единият означава опасност, а другият възможност.
Очевидно е, че онова, което изпитваме към дадено събитие е повлияно от онова, което мислим, че означава. С други думи, системата на убежденията и вярванията ще определи дали нашата РАС ще работи за нас или против нас. Ако вярваме, че можем да изкараме пари единствено като полагаме упорит труд, ще виждаме единствено информация, която потвърждава тази увереност и ще продължаваме да живеем живота си, убедени в това. Нашата РАС ще филтрира и отстрани всички възможности, които ни предлагат начини да изкараме повече пари, без да ни се налага да работим чак толкова упорито.
Нашата РАС може да работи както за нас, така и против нас. Това изцяло зависи от онова, за което мислим.
Ако искате вашата РАС да работи за вас, тогава трябва да я програмирате така, че да внимава за онова, което искате, не за онова, което не искате. Когато програмирате специфична идея или цел във вашата РАС, няма значение дали спите или сте будни, дали мислите за въпросната идея или не – РАС ще открие точно онова, което сте є казали да търси, също както търсачка в компютър. Тя ще отдели и запази съответната информация от милионите битове информация около вас, за да привлече вниманието ви, и ще изхвърли ненужната. Когато създадете ясна, фокусирана картина на онова, което искате, РАС включва на по-висока скорост и не спира, докато не я открие. Вие ще разгледате всичко в подробности по-късно.

ХУДОЖЕСТВЕНА ЛИТЕРАТУРА

1. Трите дъщери на Ева от Елиф Шафак

2. Джак Ричър: Без второ име от Лий Чайлд

3. Ъгъл на разследване от Майкъл Конъли

4. Манюня от Нарине Абгарян

5. Сутрешно кафе в Рим от Диего Галдино

6. Сянката на планината от Грегъри Дейвид Робъртс

7. Остров Камино от Джон Гришам

8. Чамкория Т.1 от Милен Русков

9. Черната вдовица от Даниъл Силва

10. Три ябълки паднаха от небето от Нарине Абгарян

НЕХУДОЖЕСТВЕНА ЛИТЕРАТУРА

1. Две безсмъртни класики: Изкуството на войната (Сун Дзъ); Владетелят (Николо Макивели)

2. Бойко, който винаги се завръща от Кристина Кръстева

3. Моши моши, Япония от Юлияна Антонова – Мурата

4. Думи, които лекуват от Алекс Ровира

5. Господари на моргата от Огнян Стефанов

6. Рене Мей. Рицарят на ангелите от Жулиет Лор

7. Рене Мей. Посланикът… на ангелите от Жюлиет Лор

8. Интервюта с Путин от Оливър Стоун

9. Аз ли съм луд, или другите… от Алберт Айнщайн

10. Генът IFS. Визия за здраве от Инес Субашка

ТИЙН ЛИТЕРАТУРА

1. Всичко, всичко от Никола Юн

2. Невидим от Станислав Койчев – Стан

3. Малкият принц от Антоан дьо Сент Екзюпери

4. Пърси Джаксън и боговете на Олимп Кн.1: Похитителят на мълнии от Рик Риърдън

5. Аз съм Карол Севиля

6. Дневникът на един Дръндьо: Искам вкъщи от Джеф Кини

7. Minecraft: Ръководство за творци

8. Острието на асасина от Сара Дж. Маас

9. Пърси Джаксън и боговете на Олимп Кн.2: Морето на чудовищата от Рик Риърдън

10.Дневникът на един Дръндьо кн.1 от Джеф Кини

Два месеца преди официално да излезе новата трилогия на Филип Пулман „The Book of Dust“ (“Книга на праха”) предварителните поръчки за нея са толкова много, че я изпратиха на първите места в класациите. Някои книгоразпространители веднага свалиха цената й наполовина и това накара авторът да заяви, че евтините книги обезценяват четенето и да призове за спиране на вредната доктрина на „пазарния фундаментализъм“. Пулман е президент на Асоциацията на писателите, която стартира кампания против практиката издатели да намаляват печалбата на авторите, като правят отстъпки за книжни клубове и супермаркети.

„Не ми е приятно да виждам, че книгите ми се продават евтино“, каза Пулман. Надявам се, че говоря от името на всички автори, които са хванати в този капан. Лесно е да се мисли, че читателите печелят, когато могат да си купят евтини книги. Но ако цената е нереалистично ниска, тя може да увреди репутацията на автора (или марката, както казваме сега) и да доведе до впечатление, че книгите са евтини стоки и четенето е изживяване, което не струва много“.

Той предложи на правителството да търси нови методи, като включи представители от цялата индустрия. „Нуждаем се от дискусия, за да стигнем до някакво споразумение, което е справедливо за всички“, коментира Филип Пулман.

„В момента ситуацията с онлайн намаленията в супермаркетите и веригите за книги е абсурдно некоректна.“ Всяка част от тях, като се тръгне от автор, издател, дистрибутор, книжари, библиотеки и завърши с читателя, трябва да печели от честна търговия. Държавата печели и по други начини, които не са видими в краткосрочен план, но в дългосрочен ясно се отличават. Ако една нация позволи литературната й култура да умре, това е знак, че тя пренебрегва основите си.“

Пулман заяви, че не обвинява за сегашната ситуация никоя от страните, които участват в търговията с книги, защото той иска бизнеса да просперира. Но авторът е против доктрината, че пазарът решава и че свободният пазар е най-добрият възможен начин. „Това е абсолютно злокачествено“, казва Пулман. „Авторите не са единствените, които страдат, фермерите също… системата е небалансирана. Трябва да я закрепим по начин, който е справедлив за всички. Цената на една книга е коректна, когато гарантира прилична възвращаемост на своя автор.“

Източник: „Гардиън“

Превод: Димитър Димитров – „Хеликон-Витоша“

Джоузеф Джейсън посещава бръснарницата „Fuller Cut“ поради една причина – своята прическа. Идва време за традиционната снимка след втори клас и той иска да изглежда добре. Момчето се качва на един стар въртящ се стол и казва на фризьора: „Високо отгоре и по-късо отстрани“. Джоузеф е дошъл просто за подстрижка, но баща му, Кейт Джейсън, е избрал точно тази бръснарница в град Ипсиланти, щата Мичиган, заради друго.

В салона „Fuller Cut“ хлапетата получават отстъпка от 2 долара ако четат книга на фризьора си, докато той  ги обслужва. „Невероятно е и много изгодно“, смята Джейсън. „Това подпомага образованието на децата и им дава подготовка за едно  по-добро бъдеще, така че на мен определено ми харесва“.

Идеята е въведена в Ипсиланти, заради Райън Грифин, който е работил тук в продължение на двайсет години. Той казва, че първо прочел за подобна програма за грамотност в Харлем, затова попитал шефа си дали могат да я приложат и при тях. В рамките на няколко седмици хората в района започнали да даряват книги за каузата. „Получихме поздравления от учителите, които казват, че това помага много на учениците през новата учебна година“, казва той. Можете да намерите подобни програми в цялата страна, от Хюстън до Дубук, Айова, Колумб и Охайо. Но тук, във „Fuller Cut“, не е достатъчно децата само да четат от книгата.  Те трябва да разбират прочетеното, затова бръснарят им задава въпроси, за да се увери, че са схванали за какво иде реч.“ Всяка помощ, която малките могат да получат с четене и разбиране е нещо голямо. „Някой ден детето ще порасне, ще стане журналист или писател и ще каже: „Знаете ли, когато бях млад, фризьорът ми ме накара да чета“ − коментира Грифин.

Джоузеф избира „Ще ходим на лов за лъвове“ от купчина книги, натрупани върху две зелени маси в чакалнята. „Ще ходим на лов за лъвове“, чете той. – „Ще хванем голям лъв, без да ни е страх, защото го познаваме“. Междувременно Кийт Джейсън насърчава и по-малкия си син Джосая да избере книга, докато чака своя ред. „Хей, приятелче, вземи такава, която ще те предизвика, но да не е нещо твърде лесно, нали?“

Стотици деца са чели книги на фризьорите си през изминалата година. Някои са по-ентусиазирани от други. На деветгодишния Джорджо Питс му предстои да бъде в пети клас. Той не изглежда особено вдъхновен от четенето. Баща му казва, че Джорджо би предпочел да стои с видеоигри, но той кара сина си да хване книга. Какво избира? „Кралете на Хоумръна“. Момчето може и да не харесва тази работа с четенето, но мигът, в който получава 2 долара от фризьора, за да ги пусне в касичката си, е страхотен.

Източник: www.npr.org

Превод: Димитър Димитров – „Хеликон-Витоша“

Парижанинът Даниел Мерсие, по професия счетоводител, вечеря самотно в един ресторант, когато друг клиент – самият Франсоа Митеран – сяда с двама не по-малко прочути от него приятели на съседната маса. Вечерята приключва, президентът на Франция си тръгва, но забравя познатото на цял свят черно бомбе. Без да знае, че това ще промени главоломно съдбата му, Даниел решава да го присвои за спомен. Черният филц действа като талисман и скоро му помага да се издигне до върховете на администрацията. Ще успее ли случайният късметлия да прозре законите, по които една президентска шапка управлява френското общество, докато сменя собствениците си и продължава своето необикновено пътешествие от глава на глава? Защото и Даниел я забравя една вечер в купето на влака, в което се настанява млада жена, забързана за тайна любовна среща…

Сервитьорът с бяла престилка вървеше пред него покрай редицата маси, където се бяха настанили двойки, семейства, туристи; всички говореха, усмихваха се или кимаха с пълни уста. Успя да различи блюда с морски
дарове, ребра с ябълки на пара, бонфилета със сос беарнез. Когато влезе, управителят (мъж с приведени рамене и тънки мустачки) го попита има ли резервация. За миг на Даниел му се стори, че губи контрол над вечерта.
Нямах време, отговори глухо. Управителят повдигна лявата си вежда и внимателно заразглежда списъка с резервации за вечерта. Приближи се младо русо момиче: Преди половин час отказаха дванайсета, каза тя, сочейки един ред в списъка. – И никой не ме предупреждава?! – ядосано отвърна управителят. Мислех, че Франсоаз ви е казала, покорно изрече момичето, преди да си тръгне. Управителят затвори за миг очи със страдалческа физиономия – пак трябваше всичко да поеме върху себе си, вместо яростно да избухне заради това слугинско невежество. – Ще ви заведат до масата ви, господине, каза на Даниел, съпровождайки думите си с движение на брадичката към един келнер, който тутакси се приближи.

Покривките в бирариите са винаги чисто бели, чак синкави, и ви бодат очите като снега при зимните спортове. Чашите и сребърните прибори буквално искрят. За Даниел този особен блясък на масите в скъпите заведения бе символ на лукса. Келнерът донесе менюто и картата с вината. Даниел отгърна корицата от изкуствена червена кожа и се зачете. Цените значително надскачаха очакванията му, но реши да не обръща внимание на тази подробност. Кралското блюдо с морски дарове бе в центъра на страницата, калиграфски изписано: стриди от Бретан, плоски и изпъкнали, разцепен морски рак, пясъчни миди, миди буке, лангустини,
морски охлюви, сиви скариди, миди палурд, морски шапчици, бадемовидни малки охлювчета. Даниел заразглежда вината, търсеше „Пуйи Фюисе“ или „Пуйи Фюме“. И тук беше по-скъпо, отколкото очакваше. Поръча блюдото и добави половин бутилка „Пуйи Фюисе“. – Съжалявам, каза келнерът, предлагаме само цяла бутилка. Даниел не искаше да го помислят за скъперник. – Цяла бутилка ще ми дойде много добре, каза, затваряйки списъка с вината.
Повечето бяха двойки. Имаше и самотни мъже с костюми и сиви вратовръзки, облечени като него, или пък той като тях, явно идваха от престижни учреждения. Може би ги правеха по калъп. Например ония четиримата петдесетинагодишни, настанени недалеч от него, сигурно празнуваха края на тежък ден и подписването на изгоден договор. Пийваха на малки глътки някакво очевидно отлично вино. На лицето си всеки бе турил спокойната и доверчива усмивка на успял в живота човек. На една от масите под големите огледала седеше елегантна тъмнокоса дама с червена рокля, заслушана в приказките на мъж, на когото Даниел виждаше само гърба и посивелите коси. Тя го слушаше разсеяно и погледът ѝ често пробягваше из салона, после отново се спираше на събеседника ѝ. Изглежда, скучаеше. Сомелиерът донесе посребрена кофа с поставка, бутилката бяло се поклащаше вътре, заобиколена от бучки лед. Извади тирбушона и изпълни ритуала по отварянето, прекарвайки корковата тапа под ноздрите си. Даниел отпи първата глътка, виното му се стори добро. Не беше от просветените любители, които различават всеки нюанс в букета и могат да ви го обяснят с изтънчени термини. Като всички свои колеги, сомелиерът снизходително изчака одобрението на клиента си. Даниел реши просто да кимне, което предполагаше сериозно познаване на белите
бургундски вина. С полуусмивка сомелиерът напълни чашата му и се оттегли. След няколко мига келнер постави на покривката кръгъл поднос, знак, че блюдото морски дарове вече идва. После дойдоха кошничка с черен хляб, порцеланова продълговата купичка с оцет и лук и паничка с масло. Даниел намаза залък хляб и дискретно го натопи в соса. Това си беше неговият ритуал, изпълняваше го винаги когато поръчваше морски дарове в ресторант. Отми вкуса на оцета с глътка ледено вино. Въздъхна със задоволство. Да, беше се преоткрил.

Блюдото пристигна, морските дарове бяха наредени по „семейства“ върху натрошен лед. Той взе една стрида, доближи над нея нарязания на четвъртинки лимон, стисна леко цитрусовия плод, така че само една капчица се отдели и падна върху фината мембрана, която веднага се сви. Погълнат от многоцветните отблясъци по седефа на стридата, с крайчеца на окото си забеляза, че преместват съседната маса. Вдигна глава – управителят с мустачките се усмихваше на някакъв новодошъл. Мъжът махна червения си шал, свали палтото и шапката си и се намести на пейката до Даниел. Желаете ли да ви приберем дрехите? – попита веднага управителят. Не, не, така е добре. Ще ги оставя тук, до мен, на пейката. – Няма ли да ви пречат, господине? – Не, – измънка Даниел едва чуто. Моля, не се притеснявайте, добави, поемайки си дъх.
Франсоа Митеран току-що беше седнал до него.

Превод от френски Валентин Маринов – Пело

Издател „Факел експрес“

Юлия ПЕТКОВА

Колко много електричество е стаено в помислените и непромълвени неща. Колко сме инертни, докато не ни е погнала онази с косата. Или някой природен катаклизъм. Колко много имплицитни съмнения и страхове управляват живота ни, моделират чувствата ни, сковават поведението ни. Някои са универсални, делнични, неминуеми. По-потискащи обаче са другите страхове, дето са плод на времето и мястото за живеене, които сме уцелили…

Такива мисли пораждат първите разкази от сборника „Жената на писателя” на Георги Тенев. Още заглавието подсказва, че тук на фокус ще са хората в сянка и тяхното влияние, в различни смисли на сянката. Хубаво е, че има книги като тази, все някой трябва да разбутва дремещата „целокупна” съвест. Да осветлява ежедневния цинизъм, на всички нива. Да се взира в подвизите на анонимните, в самотността и терзанията на „обикновения” човек в контекста на една безчовечна система. Мазохистично да чопли мъчно зарастващи рани и да усилва алармата.

Трудно ми е да не цитирам част от послеписа на сборника: „Ние не признаваме, че в един момент болката става сила. Надяваме се да минем по лекия път. Не притежаваме нищо, но затваряме очи за достойнството на този факт – нашата беднота. Не тръгваме към никоя цел, малка или голяма, със съзнанието, че първо ще дойде болката, а едва след това и успехът…”

Как се преболедува минало, в което сме съучастници и днес, защото продължаваме да се примиряваме? Има ли честност „в рамките на възможното”? Не е ли нужна критична маса от будни умове, за да говорим за обществена съвест? И какво, ако критичната маса я има, след като не е действена, продуктивна? Може ли доброто да бъде защитавано със сила? Какъв избор ни остава, когато всички цивилизовани средства за рестарт на системата са изчерпани? Сигурното е само, че безверието, апатията и ширещата се пошлост облекчават новите мракобесници…

Тази иначе тъничка книжка е минирана с въпроси и е населена с персонажи, достойно представляващи различни социални групи и съвременни пороци. На места проблясва зловещ хумор, дошъл да подчертае абсурдите на едно уж капитулирало държавно устройство. И на неговото наследство, защото сега на мода са „демократичните” феодали. Някой находчив архитект е бетонирал последствията от капитулацията. (вж разказа „Бетон”)

Ако сте атеист, при това с по-скоро леви убеждения, може да ви подразни преднамереният образ на професора философ и преводач на Киркегор в разказа „Новите леви”. Но при Тенев стереотипните образи са стратегия, привидност, не са случайни. Други разкази и фрагменти са толкова интимни и рефлективни („Негово Светейшество”, „Сватбено пътешествие”), че се питаш дали не са си объркали автора. „Самота 1” напомня за прочутата фраза на Киркегор, че най-разпространената форма на отчаяние е да не бъдеш такъв, какъвто си.

Георги Тенев остава верен на себе си – за пореден път се заиграва с жанровите лимити, смесвайки съспенс, неоготика и дистопия. Заиграва се с подменения смисъл на думите, с подмяната на нормите. И така те предизвиква, че все оставаш петимен за още.

На 18 август, в навечерието на визитата на френския президент в България седмица по-късно, излиза книгата „Революция. Битката ни за Франция“ от Еманюел Макрон (изд. „Слънце“).
Най-младият държавен глава на Франция от времето на Наполеон досега се готви да прави революция. Именно революция. Така е озаглавил и книгата си, която излезе във Франция в навечерието на последните президентски избори и веднага се превърна в бестселър.
Именно тази книга, в която излага политическите си възгледи и проекта си за глобални реформи във всички области на обществено-политическия живот във Франция, изстреля Еманюел Макрон на върха въпреки младостта му, въпреки че не беше член на никоя от водещите партии, въпреки че току-що бе създал движението си „Напред!“.
Макрон, който е завършил философия в Сорбоната и е сред първенците на елитното Висше училище по администрация, демонстрира в книгата си толкова верен усет и такава светкавична способност да усвоява новото, сякаш има зад гърба си десетилетен политически опит. Той е едно различно лице на Франция и изобщо на политиката в наши дни: с външния си вид, с романтичната любовна история с някогашната му учителка по литература и сегашна негова съпруга Брижит Троньо, с прецизния си политически проект и най-вече с програмната си книга с дръзкото заглавие „Революция“. Негови са думите, че не може да се примири да гледа една уморена и уплашена Франция, взряна единствено в спомените си. Той иска да види Франция свободна и горда със себе си, готова да възстанови водещите си позиции на световната сцена.
„Не ляво – дясно, а реформа!“ – категоричен е Макрон, който заложи на баланс между двата основни лозунга на дясното и лявото – икономически либерализъм и социална защита. И излезе прозорлив: за първи път, откакто съществува Петата република, до втория тур на президентските избори във Франция не стигна представител на нито една от двете основни политически сили – консерваторите и социалистите, което бе голям удар за тях.
Приоритетите за бъдещата му работа, които Макрон излага с типичен френски финес, цитирайки често герои от историята и литературата, звучат амбициозно и обещаващо. На първо място е връщането на морала в политиката. И още: мечтата му да вдъхне нов живот на „склерозиралите“ френски структури, да реформира правосъдието, образованието, данъчната система и кодекса на труда, да оптимизира администрацията и да я обърне към гражданите, да опрости системата на пенсионното осигуряване, да изземе от работодателите и синдикатите управлението на осигуровките срещу безработица и да го прехвърли към държавата, да опрости нормативната основа на икономическата активност и да даде повече свобода на компаниите.
Като непресекваща нишка в книгата преминава вярата на Еманюел Макрон, че французите са в състояние да превъзмогнат всякакви кризи и да тръгнат към по-добро бъдеще.
„В тази битка отговорността на президента на републиката е огромна. Напълно го осъзнавам. От президента не се очакват само действия. Той е въплъщение също, макар и не така видимо, на трансцендентното в държавата, което е извън политиката. На ценностната система на нашата страна, на непрекъснатостта на нейната история и съвсем дискретно – на силата и достойнството на обществения живот.“

Лятото е времето, в която най-често тръгваме на пътешествия – по-близки и по-далечни, за седмица или две или само за уикенд, в чужбина или пък до най-близката планина. За истински запаления читател обаче всяко тръгване носи допълнителна грижа за багажа – какво да вземе, така че да осигури още по-приятното си изкарване по време на почивката. Ето и списъка с най-необходимите книжни „провизии“, които ще ви гарантират щастливи преживявания, дори навън да вали.

Книга

Разбира се, най-естественото нещо на света е любителят на четенето да си вземе четиво, особено ако му предстои дълъг полет или нощен преход с влак. Защото няма друг по-добър начин за прекарване на времето за стигане до крайната цел.

А как ще отбележите страницата?

По-добре е да имате в себе си удобен предмет, с който да отбележите прогреса в четенето. Подръчни средства като мидички, рапани или ухото на заспалото ви куче не винаги са добро решение.

Носни кърпички

Всички сме наясно как понякога чувствата изригват от страниците и няколко пролети сълзи са просто задължителни. Нормално е, отдайте им се и не се притеснявайте, че сте в почика, може даже да е полезно. Но бъдете подготвени.

Спирачки на шумовете

Обикновено за целта използваме слушалки и в никакъв случай не ги забравяйте у дома, защото трудно ще намерите подходящ заместител, независимо дали сте на море или на планина.

Очила за четене

За хората, които се нуждаят от тях, за да разберат какво се случва с любимите герои, забравянето им може да бъде критично и да доведе до провалена ваканция.

Гориво

За някои това е сутрешното кафе, я други предпочитат чай. Независимо какво ви помага да се разсъните, книгата е тази, която ще ви държи будни.

Тетрадка и химикалка

Как иначе ще запишете всичките нахлули мисли? Това важи с пълна сила за книжните блогъри, които не бива да пропускат да си записват летните впечатления, които ще топлят аудиторията им през есента, а може би и през зимата.

Антистрес топка

На пръв поглед изненадващ предмет, но понякога напрежението от прочетеното е толкова голямо, че е нужно изпускане на парата. Тъй като не всички хотели са добре звукоизолирани и ако се разкрещите в банята може да си докарате пред вратата охраната, антистрес топката е добър вариант. Тя може да бъде внесена и на самолет, където възможностите за разпускане са дори по-малко.

Резервна книга

Даже няколко. Нека бъдем честни – колкото повече, толкова по-добре. И това е 100-процентовото правило за щастлив живот. Освен това показва остър ум и предвидливост.

Торба с пари

Освен ако не летувате дълбоко в гората, вероятността да не се натъкнете на книжарница там, където сте попаднали, е минимална. А какво продават в книжарниците? Книги. А какво правим ние с книги? Купуваме ги. И дори и да не сте ги предвидили в бюджета си, така или иначе след отпуска ще обявите фалит, поне ще имате още нещо за четене.

Една нощ на улицата в Париж, докато Лор се кани да отключи входната врата на дома си, където живее сама с котарака си, някой я напада и изскубва от ръцете ѝ чантата. Намира я на сутринта Лоран – чантата е захвърлена върху кофа с боклук близо до книжарницата му. В нея няма никакви документи за самоличност, но затова пък е пълна с какви ли не дреболии: връзка ключове, флаконче парфюм, шнола за коса, касови бележки, два зара… В желанието си да открие собственичката, Лоран се превръща в истински детектив. И докато разчита тайните мисли и желания на Лор, записани в червеното ѝ тефтерче, започва да се влюбва в жената, която никога не е виждал и която лежи в болницата с черепна травма, без никой да знае и без самата тя да помни коя е.

„Това е едновременно увлекателен криминален роман, и очарователна любовна история, която ще трогне и най-закоравелия циник.“

The Telegraphe

 

Таксито я остави на ъгъла на булеварда. Трябваше да измине едва петдесетина метра, за да се прибере вкъщи. От уличните лампи беше светло, фасадите отразяваха оранжевата им светлина, но въпреки това тя беше напрегната поради нощния час. Обърна се, не видя никого. Светлината от входа на отсрещния тризвезден хотел падаше на тротоара между две растения в големи кашпи. Тя спря пред входа, отвори ципа на чантата, извади връзката ключове с електронния чип, а после всичко се случи много бързо. Появила се сякаш отникъде ръка на тъмен мъж с яке сграбчи дръжката. Само за секунда страхът потече по вените ѝ, стигна сърцето и го обля в леден дъжд. Тя инстинктивно се вкопчи в чантата; изненадан от съпротивата, мъжът натисна с длан лицето ѝ и го блъсна в желязната врата. От удара тя залитна, ярки искри като увиснали във въздуха светулки заблестяха из улицата, гърдите я стегнаха и изпусна чантата. Дръжката описа кръг във въздуха, мъжът се усмихна и побягна. Подпряна на входната врата, тя изгледа изчезващия в нощта силует. На равни интервали кислородът започна да изпълва дробовете ѝ, пресъхналото ѝ гърло гореше, но бутилката вода беше в чантата. Протегна ръка към бутоните с електронния код, бутна вратата с гръб и се вмъкна във входа.
Черната врата от стъкло и желязо бе спасителната бариера между нея и света. Бавно се отпусна, седна на мраморните стъпала във входа и затвори очи. Изчакваше умът ѝ постепенно да се успокои и да заработи нормално. Мислите ѝ идваха една след друга както предупредителните надписи в самолет: Нападнаха ме. Ще умра. Откраднаха ми чантата. Не съм ранена. Жива съм – изчезваха един след друг светлинните сигнали. Вдигна поглед към пощенските кутии, прочете името, фамилията си, етажа – пети вляво. Само че без ключовете май нямаше как да отвори вратата на пети вляво в почти два часа сутринта. Конкретната картина се избистри в думи в ума ѝ: Не мога да се прибера вкъщи, откраднаха ми чантата. Няма я, никога повече няма да я видя. Сякаш частица от самата нея бе изчезнала най-внезапно. Огледа се, искаше ѝ се чантата да се материализира и да изтрие току-що случилото се. Уви, не стана. Чантата беше някъде далеч из улиците, летеше в ръцете на бягащия мъж, който щеше да намери връзката ключове, документите ѝ, спомените. Целия ѝ живот. Горещи сълзи напълниха очите ѝ. От страх, отчаяние и гняв ръцете ѝ затрепериха неудържимо, после изведнъж я прониза остра болка в тила. Прокара пръсти – кървеше, а мокрите кърпички, разбира се, бяха в чантата.

Превод от френски Валентин Маринов – Пело

На 16 август се навършват 97 години от рождението на Чарлз Буковски − поет, романист, публицист и бохем. Той не е най-прочутият автор в Америка, но за мнозина е мит и култ. За него Жан-Пол Сартр казва, че е най-големият поет на Америка, а Хемингуей просто: „Проклетата гениалност…“. Много неща са казани за него – и хубави, и лоши. Буковски или ще го обикнеш, или ще го намразиш. Най-добре произведенията му описва един коментар на в. „Обзървър“: „Във времена на конформизъм, Буковски пише за онези хора, чието съществуване никой не желае: грозните, самотните, лудите.“

Ето кога разбираш, че си остарял — когато седиш и се питаш къде отиде всичко.

Точно това е проблемът с пиенето. Ако се случи нещо лошо, пиеш, за да забравиш; ако се случи нещо хубаво, пиеш, за да го отпразнуваш; а ако нищо не се случва, пиеш, за да се случи нещо.

На жените никога не им трябва благоразумие, единственото, което искат, е да си отмъстят емоционално на някого, за когото им пука прекалено много.

Разликата между демокрацията и диктатурата е, че при демокрацията първо гласуваш и след това получаваш заповеди, докато при диктатурата не си губиш времето с гласуване.

Болници, затвори и бардаци – това са университетите на живота. Аз имам няколко висши образования. Заслужавам малко уважение.

Любовта се издържа, но само ако можеш да се справиш с психическото напрежение. Когато си влюбен, все едно се опитваш да носиш на гръб пълна кофа с лайна, докато прекосяваш пълноводна река от пикня.

Лудите и пияниците са последните светци на тази епоха.

На всяка Жана д’Арк се пада по един Хитлер.

Моята пияна от бира душа е по-тъжна от всички мъртви коледни елхи по света.

Почти всеки се ражда гений, а умира идиот.

Любовта е път със смисъл; сексът е смисъл сам по себе си.

Красивите мисли и красивите жени никога не се задържат.

Можеш да затвориш тигър в клетка, но никога няма да си сигурен дали е укротен. При хората е по-лесно.

Задникът е лицето на душата на секса.

Писателите да отчаяни хора и щом у тях се появи някаква надежда, те престават да бъдат писатели.

Интелектуалецът казва прости неща по сложен начин, а артистът – сложни неща по прост начин.

Най-лошото нещо за един писател е да познава някой друг писател, а когато познава голям брой други писатели, става ужасно. Все едно много мухи са кацнали на едно и също лайно.

Началото на една връзка винаги е най-лесно. След това започват разкритията – и никога не свършват.

Дори само да живееш, преди да умреш, пак не е лесно.

Добрият писател знае кога да не пише.

Когато лъжеш някой човек за таланта му само защото седи срещу теб, това е най-непростимата лъжа от всички, защото така го насърчаваш да продължи и в крайна сметка да провали целия си живот просто защото няма талант. И все пак повечето хора постъпват точно така – най-вече приятелите и роднините.

Какво може да постигне един поет, ако не изпитва болка? Болката е също толкова важна, колкото и пишещата машина.

На 25 всеки може да бъде гений. На 50 се изисква да направиш още нещо.

Аз съм женен, но без жена. Моята жена е моят собствен живот.

Не вярвам, че светът може да стане по-добър. Вярвам, че си струва да се опитваме да не го правим по-лош.

Разбира се, човекът може да бъде обичан – ако го познаваш не прекалено отблизо.

Не си струва да се спасява светът, просто спасете поне един човек.

Една, даже две думи, глагол и местоимение, има ли значение каква част на речта са, нима е нужен точен момент или официален повод, за да покажем своята цялост и искреност! Извадете ги от сърцето си, потърсете ги в книга, обсипете човека към когото са насочени с подарък и ласка. Ако е любим – вложете страст, ако е дете – станете заедно сладолед, море и лято, ако е възрастен – дайте му път и подкрепа.

На 16 август, международен ден на думите „Обичам те“, „Лира.бг“ поздравява всички читатели с този прекрасен стих на Александър Геров, а още хиляди страници с чувства, ви очакват тук :https://www.helikon.bg/all/tag/16%20%D0%B0%D0%B2%D0%B3%D1%83%D1%81%D1%82%20-%20%D0%A1%D0%B2%D0%B5%D1%82%D0%BE%D0%B2%D0%B5%D0%BD%20%D0%B4%D0%B5%D0%BD%20%D0%BD%D0%B0%20%D0%B4%D1%83%D0%BC%D0%B8%D1%82%D0%B5%20%D0%9E%D0%B1%D0%B8%D1%87%D0%B0%D0%BC%20%D1%82%D0%B5?&sql_which=0&sort=

Дума

„Обичам те“.
Трудна дума.
Тежка дума.
…Голяма дума.
Рискована дума!…
– И за произнасяне.
– И за възприемане“.

Николай ФЕНЕРСКИ

За какво служи литературата? Не питайте този въпрос професорите от университетите, те имат твърде сложни отговори. А Благолажа (героят на Елин Пелин, за припомняне) го е казал най-добре – за да те отнесе нанякъде, където още не си бил, да избягаш от тази реалност тук в света на някой друг. Това доставя удоволствие. Това е по-голямо от алкохола, от киното, от компютърната игра, нищо, че на пръв поглед може целите да изглеждат подобни.
Естетическото изживяване, насладата може да има най-пъстри измерения и форми. От най-евтин смях и нисък гъдел до най-дълбоки проникновения ала Достоевски. Търсенето на нови нюанси в тази насока е първа писателска задача.
Всяко момче обаче ще ви каже, че няма по-завладяващо изживяване от приключенията на Поразяващата ръка и неговия червенокож приятел и кръвен брат. Човекът, който ги е сътворил от нищото, дори не е бил в Америка… Ще ви съобщя нещо, но не ми се сърдете. Опитвам се да се сетя за пример от българската литература, за приключенска книга и стигам най-много до „Под игото“ и „Калуня-каля“. И двете книги са с по-различно предназначение, авантюризмът не им е първи приоритет, но не може да не им се признае, че именно духът на приключението им придава онази особена тръпка, поради която ги обичаме.
Приключенската книга не е семейна сага, нито е фентъзи. „Игра на тронове“ не се класира в списъка на великите приключения. И… спирам със сравненията, щото пак ще ме заболи сърцето поради отсъствие на голям български приключенски автор. Нямам си любим наш писател в този жанр. Обичам Талев, но той разказва сага, а не премеждия.
Класическият сюжет на всички приключенски книги задължително включва бягство от затвора. Като почнем от Романтизма и „Граф Монте Кристо“ и стигнем до „Шантарам“ и „Пеперудата“. За тия двете искам да ви споделя, та ако ще и за реклама да го сметнете, не ме вълнува. Автор на „Шантарам“ е австралиецът Грегъри Дейвид Робъртсън, а на „Пеперудата“ французинът Анри Шариер. Чудя се, между другото, има ли несправедливо попаднали в затвора българи… Те дали някога са замисляли бягство?
Ако пишете приключенска книга и искате да ви се получат нещата, трябва най-напред да разполагате с печен главен герой. Питайте Недялко Славов откъде е взел своя – пак от затвора. Макар че „Камбаната“ хич не може да се приобщи към обсъждания тук жанр. Затворът е добър източник на корави типове. Към твърдостта и извънзаконността (това е различно от незаконност) добавяме щипка чувство за справедливост и достойнство, ако героят държи на приятелите си и думата си, се получава плътен и образцов характер.
И в двете книги разказът е от първо лице, и двамата автори са „нелитературни“, а „просто“ ни водят през своите приключения, автентизмът им не се нуждае от доказателства и заради тази особеност думите им не звучат самохвално, дори когато ни обясняват как са готови да умрат за приятелите си и колко добри са с юмруците. Ако си бяха съчинявали, щеше да се усети точно самохвалството, но те са го изживели върху собствената си кожа. Папи и Робъртсън са минали през това нещо лично и място за фалшиви нотки не остава. Папийон на френски означава пеперуда, това е прякорът на Анри в каторгата. Изпращат го далече от Франция, чак във Френска Гвиана след доживотна присъда за убийство, което той не е извършил.
Ако дори за миг той се беше поколебал или ако се беше предал, никой и никога нямаше да прочете какво му се е случило. Той е непокорен, борбен, смел, иска да живее по свои правила и не се е съобразявал твърде със законите. Това обаче не го прави убиец. И след всички години в каторгата желанието му да си отмъсти се изпарява. Вместо това се появява желание да живее почтено и да докаже, че честността му е присъща.
Историята на Робъртсън е подобна, Холивуд откупва правата да я филмира, дори се говореше, че в главната роля щеше да е Джони Деп, но до днес така и не се е появил филм. Ако ме попитате коя от двете истории ми допадна повече, ще ви кажа на секундата – тази на Шариер. Просто като човек ми е по-приятен и нещата при него са по-ясни. Освен това думата авантюризъм е от френски произход. И Александър Дюма също е французин. Има нещо светло във Франция. Онзи ден в планината видях един кемпер, но не обикновен, а цял военен високопроходим камион, приспособен за живеене. Регистрацията му беше френска. На прага му седеше човек на около 30 години, край него лежеше кучето му. Възхитих се на камиона и на ежедневието му, днес е тук, утре на стотици километри, обикаля тази наша планета. И му го казах на английски – начинът ти на живот ме кефи. Всеки може да го направи – отговори ми франсето. Просто е. И е прав.
Помните ли онази руска песничка за зеления папагал? Това е духът на приключението. Имаш избор. Ааа, здравствуйте реки, вот такой ширины, ааа, здравствуйте горы вот такой вышины… Да ти го превеждам ли? А ако те е страх, ако си бъзливец, стой си у дома, пази си ръчичките и крачетата… И си чети скучните нравоучителни книжки. Като довърших „Пеперудата“, ми се дощя да се запилея на околосветско плаване с яхта… Порив такъв. Един приятел ми предлагаше неотдавна. Едва ли ще стане, още не съм на това ниво и имам задължения към близките си хора. Обаче това не ми пречи да съм в Приключението всеки ден… На автостоп, с колелото, в караваната на село, на път за Цариград в автобуса, където и да било… Само по-далече от „цивилизацията“. Начин на живот е.

Хиляди деца в неравностойно положение, които живеят в социални домове в Сан Антонио, вече ще имат много книги за четене, благодарение на инициативата „Богата книжна околна среда“, с която се цели повишаване на грамотността в тези общности.

Итън Лупиан, на 10 години, изглежда доволен, като дете, което е влязло в магазин за бонбони, но всъщност той се намира в обществената библиотека „Бъзън“, а вместо с бонбони, там е пълно с книги. „Избрах си книга за бекона, защото изглежда много смешна и съм развълнуван да я прочета“, казва той. Итън бил едно от десетките деца, които първи получили възможността да избират от над 20000 дарени заглавия в социалните домове.

Тази национална инициатива стартира в 35 общности, за да имат децата от семейства с ниски доходи достъп до книги, които те иначе не могат да си позволят. „Нашата основна цел е да осигурим ресурси, за да помогнем на хората да излязат от бедността“, са думите на Дейвид Нисивоча, президент и главен изпълнителен директор на социалните домове в Сан Антонио. „Най-добрият начин, по който можем да запълним тази пропаст (с разликата в доходите), е чрез образование. Така че какво по-хубаво от това, да станеш образован чрез четене?“

Урия Боканегра, също 10-годишен, обяснява, че нямат много книги вкъщи и е развълнуван да си избере, една от тях дори била на военна тематика, а именно за Арденската офанзива. „Просто исках да прочета нова книга, ето, тези трите не съм ги чел“, посочва той.

Повече от 12% от пълнолетното население на Сан Антонио е практически неграмотно, според Бюрото за преброяване на населението в САЩ – цифрата е два пъти по-висока от общата за страната. „Богата книжна околна среда“ се опитва да промени ситуацията. Инициативата планира да достави стотици хиляди книги тази година, като даренията са от големи издателски компании.

Превод: Димитър Димитров – „Хеликон-Витоша“

Източник: www.ksat.com

Бестселър листата на „Ню Йорк Таймс” е една от най-авторитетните в света. Представяме ви топ 10 на най-продаваните книги в категориите за художествена и нехудожествена литература за изминалата седмица. 

Художествена литература

1. “The Late Show“ от Майкъл Конъли (2 седмици в класацията)
2. “The Whistler“ от Джон Гришам (19 седмици в класацията)
3. “Wildfire“ от Илона Андрюс (нова тази седмица)
4. “Остров Камино“ от Джон Гришам (8 седмици в класацията)
5. “House Of Spies“ от Даниъл Силва (3 седмици в класацията)
6. “Ready Player One“ от Ърнест Клайн (нова тази седмица)
7. “Paradise Valley“ от С. Дж. Бокс (нова тази седмица)
8. “The Woman In Cabin 10“ от Рут Уеър (27 седмици в класацията)
9. “The Lying Game“ от Рут Уеър (нова тази седмица)
10.The Moores Are Missing“ от Джеймс Патерсън и други (нова тази седмица)

Нехудожествена литература
1. “The Glass Castle“ от Джанет Уолс
2.“Hillbilly Elegy“ от Дж. Д. Ванс (53 седмици в класацията)
3.“Astrophysics For People In A Hurry“ от Нийл Тайсън (13 седмици в класацията)
4.“Al Franken, Giant Of The Senate“ от Ал Франкен (9 седмици в класацията)
5. “Devil’s Bargain“ от Джошуа Грийн (2 седмици в класацията)
6.“The Miracle Of Dunkirk“ от Уолтър Лорд (2 седмици в класацията)
7.“Rediscovering Americanism“ от Марк Левин (5 седмици в класацията)
8.“Dangerous“ от Мило Янопулос (4 седмици в класацията)
9.“Killers Of The Flower Moon“ от Дейвид Гран (14 седмици в класацията)
10.“Sapiens“ от Ювал Харари (9 седмици в класацията)

Класацията следи: Мира Шополова – „Хеликон-Витоша“

Според проучване, проведено във Великобритания, всеки пети човек не знае дори едно име на писател. Затова авторите предупреждават, че има групи, които са „абдикирали“ от четенето. Изследване на „Royal Society of Literature“ разкри, че 15% от анкетираните вярват, че литературата е „твърде трудна за разбиране“. Но 67 % от тях смятат, че тя им носи комфорт, когато са стресирани.

Анкетата съдържала въпрос, в който 2000 човека трябвало да напишат името поне на един писател. Най-споменаван бил Шекспир. Проучването установи, че значителна част от населението има малко или никакво познание в областта на литературата, като 20% заявяват, че не могат да назоват нито едно име. Освен това, една четвърт от анкетираните изобщо не са чели през последните шест месеца. Все пак, 56% от тези, които понастоящем не четат книги, биха искали да го направят за в бъдеще.

Детският писател Майкъл Морпурго, предупреждава, че се наблюдава омаловажаване на литературата. „Има хора, които не познават, не ценят и не обичат литературата“, казва той.

Източник:“Telegraph“

Превод:Димитър Димитров – „Хеликон-Витоша“