Светослав Тодоров

Миналата година България се появяваше неочаквано често в литературните новини на англоезичните медии – не заради местен успех, а заради романа „Каквото ти принадлежи“ на Гарт Грийнуел, чието действие се развива в България. Историята за сложната връзка между американски учител в София и българин с доста проблеми получи огромен международен успех – романът стигна до номинация за Националната награда за литература на САЩ, а по-рано тази година получи британския приз за литературен дебют.

По-рано тази седмица онлайн и в аудио формат в The New Yorker излезе разказът An Evening Out, развиващ се в София и представен като история, даваща още един ъгъл към сюжета на „Каквото ти принадлежи“ и културните сблъсъци, които главният герой преживява (ако не сте предполагали, че поп фолк певицата Андреа някога ще бъде спомената в The New Yorker – е, този момент дойде).

Елизабет Костова е родена в Кънектикът през 1964 г. Като дете тя чува българска народна музика по радиото, което поражда интереса ѝ към културата и фолклора на Източна Европа. По време на следването си в Yale тя дори е диригент на славянски хор. Посещава България за пръв път в края на 80-те. Дебютният ѝ роман The Historian, достигнал до бестселър №1 в класацията на New York Times, е отчасти базиран на измислени събития в България от средата на XX век и. Втората ѝ книга, The Swan Thieves, се появява през 2010 г. и остава в топ 20 в продължение на 20 седмици. Почти изцяло ситуирана в България, The Shadow Land излезе тази година и ще се появи на български от „Колибри“ през есента.

Тази година страната ни присъства в ревютата по повод The Shadow Land на Елизабет Костова, която изследва българския фолклор още от 80-те години. В книгата писателката, омъжена за българин и от години развиваща едноименната си фондация за разностранни литературни проекти и програми, разказва за Александра – американка, която през 2008 г. пристига в България малко след смъртта на брат си и започва работа като учителка по английски в София. Случайна среща с възрастна двойка отвежда героинята на пътешествие. Така научава историята на цигулар на име Стоян Лазаров, загинал в лагера в Ловеч. Акцент в книгата е и нежеланието на местните политици да разгласят истинския размер на престъпленията на комунизма в България.

Какво всъщност прави България интересна?

Елизабет Костова бързо уточнява, че би било неправилно да слагаме знак за равенство между героинята и авторката. „Александра намира една много различна България от тази, която аз заварих през 1989 г. Две десетилетия по-късно това е част от глобализирана Европа, докато аз бях свидетел как страната прави първи крачки отвъд комунизма, а традициите ѝ са видни навсякъде. Докато пишех, трябваше често да внимавам да не обърквам моите първи впечатления с тези на героинята“, казва писателката пред „Капитал“. Тя работи по романа в продължение на осем години.

България се споменаваше и покрай биографичните детайли около Гарард Конли, също преподавал в Американския колеж за няколко години и също с книга на ЛГБТ тематика – Boy Erased (мемоар за детството му и изпращането му в религиозен „анти-гей“ център в края на тийнейджърски му години), написана в София и която ще бъде екранизирана от Джоуел Едгертън във филм с Никол Кидман, Ръсел Кроу и Лукас Хеджес. В момента Конли живее в Ню Йорк.

„Когато си някой, който идва отвън, винаги е трудно да пишеш уверено за място, което не е част от твоя произход и култура“, казва Елизабет Костова. „Прочетох всичко, до което можах да се добера – от изследвания на западни учени през интервюта на българи, направени точно след социалистическия режим. Няколко сайта с архивни снимки от периода бяха изключително полезни. Разговарях с много хора от различни поколения и различни слоеве от обществото, пътувах по-надълбоко в страната, отколкото преди. Също така слушах, включително по време на писането, тази класическа музика, която героя на цигуларя би трябвало да е изучавал в младостта си, по време на Втората световна война. Всичко около тази книга ме накара да се чувствам по-близка до страната, която познавам от вече 28 години.“

Los Angeles Review of Books асоциира романа със „Сърцето на мрака“ на Джоузеф Конрад и го определя като изключително важен заради засягането на проблема с поддържането на паметта на загиналите в комунистическия режим. А с това и напомнянето, че „миналото никога не е просто минало“ и всичко, което се случва в една държава, може да се случи и в друга.

Според писателката има и практична причина авторите все повече да избират непопулярни локации за историите. „Място, което не е добре известно на широката публика, е със сигурност по-интересно за читателите от място, което е било описвано толкова много пъти. Когато имах срещи с читатели в САЩ и други страни, изключително удоволствие беше да видя колко много хора се заинтересуваха от България само заради историята. Някои дори вече са планирали пътешествията си.“

Елизабет Франк е родена в семейството на петкратно номинирания за „Оскар“ сценарист и режисьор Мелвин Франк през 1945 г. в Лос Анджелис. Журналистическите и критическите ѝ текстове са излизали в издания като New York Times и The Nation. През 1986 г. е наградена с „Пулицър“ за Louise Bogan: A Portrait, биографична книга за поетесата Луис Боган (1897 – 1970). Франк дебютира като романист със спечелилата позитивни отзиви Cheat and Charmer през 2004 г., а книгата е издадена от „Сиела“ и в превод от Ани Орешкова под името „Измамен чар“ през 2012 г. В момента преподава в Bard Collage в Ню Йорк и прекарва всяко лято от години насам в София.

За носителката на „Пулицър“, писателка, критик и преподавател Елизабет Франк предстоящият ѝ роман, развиващ се също в България, е вече 10-годишен проект. За книгата An Outpost of the Empire тя ни разказва по време на поредното си лято в София. Сюжетът се развива между 1999 и 2004 г., а бомбардировките в Югославия и мандатът на Джордж Буш са също вплетени в нея.

Връзката с България започва в края на 90-те години, когато един от братята й и съпругата му решават да осиновяват две деца от ромски произход, родени в България. Единственият човек, когото могат да попитат за детайли около страната, е българин, когото Франк познава от мейлинг лист със завършилите международното училище на Женева, където учи като дете, преди да се установи със семейството в Холивуд покрай баща си, който е режисьор и сценарист. Кореспонденцията става редовна и довежда до първото посещение на Франк в България през 1999 г.

Близо две десетилетия по-късно тя определя София като втори дом. В апартамента си в Ню Йорк тя има рафт, посветен само на литература, свързана с България. Чела е Иван Вазов, Йордан Йовков, Елин Пелин, Николай Хайтов, Никола Вапцаров, Елисавета Багряна, а партньорът ѝ в живота, който е българин, я запознава с поезията на Христо Ботев. Като една от най-любимите в колекцията си посочва „Строителите на съвременна България“ на Симеон Радев, а от съвременните автори харесва Георги Господинов, Димитър Кенаров, Здравка Евтимова, Владислав Тодоров. Покрай проучванията си тя открива The Corpse Dream of N. Petkov, роман на Томас Макгонигъл, вдъхновен от историята на екзекутирания от комунистическия режим политик и опозиционер Никола Петков (1893 – 1947). Запозната е с чуждестранните изследвания на българската история, както и с трудовете на Цветан Тодоров.

„На нощното ми шкафче е книга със събраната поезия на Валери Петров, с когото сме си писали и на английски, и на български. Имам чувството, че английският му беше по-добър от моя. Какъв човек, какъв дух!“ Като есеист Франк е писала за българската поезия и култура в американски издания и е преподавала Ботев по време на лекциите си в нюйоркския колеж Bard.

„Човек трябва да се пази от самоцелното търсене на новото. България със сигурност не е популярна в англоезичната литература, което може да накара този, който пише за нея, да се почувства като откривател и новатор. Но новото не е задължително добро и често романи, които разказват за други страни, се превръщат в пътеписи. Откривателството не е достатъчно. Ако нямаш добра история за разказване, екзотиката няма да те отведе много далеч. А и все повече чужденци откриват България – в един момент тя няма да е вече нещо непознато. Така че първото, което един автор трябва да има, е съдържание, история, която да говори за човешките състояния. А останалото, в случая животът във България, дава необходимите цветове.“

Местните проблеми са световни

Романът, по който Елизабет Франк работи, е провокиран от повсевместното разочарование, което тя долавя у българите от събитията по време на прехода, неизпълнените обещания, корупцията, икономическите проблеми, наследяването на най-лошите черти на капитализма и както тя се изразява, „демонизирането и отхвърлянето на някои от добрите неща в социализма“, застрояването и екологичните проблеми в страната. Спомня си, че в колежа е имала български студенти, които са отделяли от стипендиите си, за да изпращат пари на родителите си. Сред проблемите, за които най-често чува, е липсата на достатъчно линейки в София.

„От това усещане на разочарование не може да се избяга. Но причините да ме интересува са също така поколенчески. Родена съм дни след края на Втората световна война и повечето ми приятели са на моя възраст и сме израснали от различните страни на студената война. Освен истории за рокендрол, бункери и Виетнам има и други споделени теми и това е общото разочарование, че много от промените, за които се надявахме, не се осъществиха“, казва Франк, критична към настоящето на страната си, особено по отношение на наложените от Тръмп промени в здравната политика. „Тези, които се надяват да заживеят в САЩ, не осъзнават колко е ужасно е да си болен и възрастен в тази страна.“

В гнева на местните и собствения си опит тя вижда проявление на дълбоката любов към страната. „Нищо не е по-важно от наблюдението, но то не е безгрешно. Човек може да не интерпретира правилно това, което вижда. В продължение на години се страхувах да разчитам възможно най-точно всички традиции, културни особености, жестикулации и т.н. Но вече се вдъхновявам от моментите, когато си объркан и не ги разбираш. И така всъщност си наясно, че винаги ще си чужденец и аутсайдер, колкото и да обичаш и да се чувстваш „у дома“. Според мен това е начинът да си изградиш реална представа от мястото и едновременно с това да си отворен към всичко, което то може да ти даде.

Материалът е от: http://www.capital.bg/light/tema/

Авторката Виктория Шваб е съсипана, след като разбира, че са премахнали сцена от неин сюжет без позволение при руското издание на книгата.
Текстовете ѝ проследяват историята на магьосника Кел, пътешественик, който може да се придвижва през четири различни паралелни измерения на Лондон. Историята бързо става бестселър, а от вестник „Гардиън” я определят като „завладяващо четиво”. Фантастичната трилогия съдържа разнообразен масив от герои − от полово неопределената Лия до бисексуалния принц Рей. Затова Шваб е ужасена като разбира, че книгите ѝ са лишени от своето разнообразие в руския им превод, където издателят отрязва сцена на романтични отношения между две мъжки фигури.
„Руският издател на „Нюанси на магията” ми беше любимец. Тази седмица научих, че в издателството са редактирали ексцентричността на романа ми без мое съгласие”, пише авторката в Туитър профила си. Тя се обръща към своите 50 000 последователи и казва още, че се чувства опустошена от постъпката му. „А дори нямаше да разбера, ако с мен не се беше свързал руски читател, който е прочел и двата варианта на книгата ми”, допълва тя.
Романите на Шваб попадат под руски закон от 2013 г., наречен „Гей пропаганда”, който забранява „разпространяването на пропаганда относно нетрадиционни сексуални отношения” сред подрастващите. През юни Европейският съд за правата на човека определи закона като „създаващ стигма, насърчаващ хомофобията, несъвместим с понятията за равенство, плурализъм и толерантност в едно демократично общество”. Говорителят на Владимир Путин тогава казва, че Кремъл ще ше преразгледа нещата.
Шваб е подкрепяна от много автори. Патрик Нес определя това като „напълно неприемливо” в профила си в Туитър, а Виктория Айвярд, автор на поредицата за „Алената кралица”, казва, че ще проучи как стоят нещата с превода на нейните книги на руски език. Американският романист Дейвид Лавит изразява разбирането си към гнева на Шваб и предлага подкрепата си в осъждането на несправедливия руски закон от името на цялата авторска гилдия.

Превод Кристина Цонева, по материали от „Гардиън”

„Ученето” за детски писател трябва да става отделно от това за останалите писатели, и то трябва да се превърне в „задача от държавна важност”. Отделението за детска литература се планира да бъде открито през учебната 2018/2019 година в Московския държавен институт за култура (МГИК). За това разказва в интервю за в. „Литературная газета” завеждащият катедрата по литература в МГИК Андрей Воронцов.
„Отделението ще дипломира студентите, при това не за детски библиотекари и методисти, а за детски писатели с квалификация „литературен работник”. Съответно и занятията в ще се провеждат по подобие на тези в Литературния институт – тоест с творчески семинари по жанрове. Това е задача от държавна важност, като вземем предвид неотслабващото търсене на детски книги. Но у нас няма или почти не съществува професионална подготовка за детски писатели. В това амплоа често се изявяват неуспели постмодернисти, неприемани от кръжците за  „възрастни” и самите те не обичащи децата. А ние ще поканим тези, които ги обичат и имат желание да въплътят своята любов в изкуство”, казва Воронцов.
Думите му вече предизвикват иронични обсъждания сред детските писатели, които се надсмиват над това, че не обичат децата и не са приети в кръжците за „възрастни”. Във всеки случай, поне докато замисленото е още в идеен стадий, да се говори с конкретика е твърде рано.

„Историята не винаги върви напред, понякога движението е назад“, твърди Елиф Шафак. Това е реплика, която най-известната турска писателка често повтаря, споделя Линда Кинстлър от Politico и допълва, че е чувала от нея още: „Можем да допуснем същите грешки като предците си“. Живеещата в самоналожено изгнание в Западен Лондон Шафак усърдно влиза в ролята на преводач между Турция и Европа – Източна и Западна. В поредица от скорошни публични изяви тя предупреждава западните си колеги да гледат на родината й като на предупреждение за собствената им крехкост. „Идвам от място, което изгуби космополизма си и не искам други държави да допуснат същата грешка“, твърди Шафак.

Докато американците и европейците се притесняват за крехките граници на либералния си ред, защитата на Шафак над глобализма и космополизма се извисява до степен, че скоро ролята й на политически коментатор може да вземе връх над литературното й реноме. Според нея, западняците традиционно се виждат като населяващи различна реалност от страни като Турция, които остават дистанцирани и уязвими по отношение на базисни ценности като свободата на словото. „През последната година се случи голяма промяна, все повече хора на Запад осъзнават, че живеем в много променлив свят и е възможно да изгубим правата, които приемаме за даденост. Изтокът и Западът са много по-свързани от преди“, уточнява писателката и още: „Разбирането на турците е: За да си модерен, трябва да рушиш“.

Родена в Страсбург и отгледана от самотна майка дипломат, Шафак е модел на мултикултурализма и е щастлива, че може да нарече толкова много места своя родина. През по-голямата част от живота си живее на различни места – Йордания, Франция, Испания, Германия, САЩ, Великобритания и Турция. В шикозната гимназия в Мадрид тя завижда на съучениците си, закърмени да управляват света и това я въвежда в т.нар. „йерархия на нациите“. „Беше интересно да видиш колко популярно и лесно е да си датчанин, норвежец или швед. А ако идваш от страна като Турция се сблъскваш с доста негативно възприемане и стереотипи. А някои от тях бяха истина“, разказва Шафак. През последните осем години тя живее със семейството си в Лондон – град, който й предлага бягство от публичността в Турция.

Въпреки че е минало известно време, през което не живее в Турция, страната й липсва: „Истанбул не е град, който можеш да забравиш. Изгнаничеството е самотен живот, фрагментиран – на две места едновременно си“. Туитър акаунтът й се пълни с апели да помогне на турски писатели, станали жертва на гоненията на Ердоган, артисти, журналисти и активни, които са загубили работата, а понякога и свободата си. Съпругът й, турският журналист Еюп Хан, е в списъка с издирвани от режима на Ердоган от октомври 2016 г.

Десетият роман на Шафак „Трите дъщери на Ева“ е на пазара и точно като нея се колебае между Истанбул и Оксфорд, Изтока и Запада, сравнявайки и изправяйки един срещу друг двата града, намиращи се на двата края на Европа. „В Истанбул миналото се третира като гост, който се е заседял твърде дълго. В Оксфорд то е приемано с чест“, твърди Шафак и още: „Ако Бодлиевата библиотека (Оксфорд) беше в Истанбул, днес щеше да е мол, нямаше да е оцеляла. Принципът в Турция е: за да си модерен, трябва да рушиш. Това е толкова лошо! Но обратното, което правят ислямистите и националистите, е също толкова грешно. Те казват „Нашето минало е било величествено, имали сме златен век, предците ни не са направили нищо лошо. Трябва да възродим този златен век“. И двата импулса – да изтриеш миналото или да разрушиш настоящето – са катастрофални и са продукт на това, което Шафак нарича „догмата на увереността“. „Увереността е догма“, обяснява тя: „Здравословно е малкото объркване, скромността, здравословно е да признаеш, че още се учиш“.

На серия от литературни фестивали по-рано през годината Шафак дискутира променящата се роля на Турция в света: „Като турски писател съм свикнала да защитавам ЕС от националистите и изолационистите в Турция. Но не съм вярвала, че ще дойде ден, в който ще трябва да защитавам ЕС тук, във Великобритания или на друго място в Европа“. А точно така Шафак прекарва по-голяма част от времето си. „Посоката на Турция съдържа в себе си невероятно важни уроци за Европа. Важно е да разберем как бяха победени турските либерали, демократи и духовници“. В романите си Шафак разказва истории за това как лесно се възпроизвеждат грешките от миналото и колко опасно е безкритичното приемане на света.

„Екстремизмът е двупосочен“, споделя Шафак: „Разпространяват се обобщения и клишета, които хората не оспорват, не си задават въпроси. Това е много опасно, защото точно на тази почва екстремизмът вирее най-добре. Работата на литературата е да слоби тази двупосочна връзка и да породи по-нюансирано мислене. Една част от мен винаги иска да покаже на центъра какво се случва в периферията“.

На 24 август излиза „Обичай ме заради мен“ от Джени Хейл − красива история за важната роля на семейството и специалното място, което заема първата любов в сърцата ни (изд. „Хермес“).
Да си вярна на себе си, понякога е напълно достатъчно…
Животът на Либи изведнъж се обърква. Тя губи едновременно работата, апартамента и годеника си.
Либи е принудена да се върне в родното си градче, за да обмисли бъдещето си. Там обаче среща мъжа, чието сърце е разбила. Дори след десет години Пит Бенет все още е способен да преобърне света ù. Но тя е последният човек, когото той иска да види.
Всичко в малкия град навява на Либи спомени от щастливото ù детство. Тя е посрещната радушно от приятели и роднини, което ù напомня колко ù е липсвало родното място.
Но точно когато е на път да се помири с Пит, Либи получава страхотно предложение за работа и възможност да се върне в Ню Йорк.
И тя отново е на кръстопът…

ИНТЕРВЮ

Какво беше първото нещо, което написа?
Когато бях на осем години, в училище написахме книжки, които бяха част от инициативата „Млади автори“. Подвързахме ги с картон и плат, като преди това дори ги редактирахме. Още си спомням вълнението около това първо писане.
Колко издадени книги имаш до този момент?
Седем, като не възнамерявам да спирам скоро.
Какво правиш през свободното си време?
Обичам да уча нови езици. Освен родния ми английски, знам и испански, но все още не мога да го ползвам напълно свободно. Ако имах цялото време на света, щях да ги науча всичките!
Имаш ли домашни любимци?
Да, имам си чихуахуа на име Тейлър.
Какво ще ни кажеш за „Обичай ме заради мен“?
Това е една истинска история за силата на съдбата, която понякога обърква плановете ни и ни изпраща в неочаквана посока. За срещите, които могат да променят живота ни. И за надеждата, че въпреки всички трудности, през които преминаваме, ние имаме силата да променим собствената си реалност.

ОТКЪС

В самото начало не искаше дори да стъпва в тази къща, а самото й закупуване беше идея изцяло на майка й. Либи се колебаеше дали да купи къщата, собственост на хора, които познаваше толкова добре, но майка й я увери, че това няма да представлява проблем. Имаше едно нещо, което Либи беше научила през годините: майка й ставаше много по-приятен човек, когато беше щастлива. Либи беше постигнала целта на живота си, след като баща й ги беше изоставил, само за да направи майка си щастлива. А фактът, че беше купила тази вила, бе доставил удоволствие на Силия Потър. Тя представляваше нагледна демонстрация на успеха на Либи и това беше начинът на майка й да се похвали.
Един от недостатъците на майка й беше в това, че когато бе в добро настроение, Силия ставаше разговорлива. А щом станеше разговорлива, можеше да изтърси какво ли не. Либи можеше съвсем ясно да си представи какви ги говори Силия на местния пазар: Дъщеря ми живее в Манхатън. Работи като счетоводител в една от четирите най-големи фирми! Имаше малко заделени пари, затова реши да купи къщата на семейство Робъртс. Аз й казах веднага щом я обявиха за продажба… като в този момент майка й най-вероятно се навеждаше заговорнически към събеседника, сякаш щеше да сподели някоя тайна с надеждата всички да чуят. Нали знаете, добавяше тя на висок шепот, Хю Робъртс вече не може да се грижи сам за себе си след смъртта на Ан. Толкова е тъжно…
Либи потръпна само от мисълта за това. Беше привързана към Хю и не искаше никой да говори лошо за него. Той беше човекът, който й беше опора, когато беше малка, и мисълта за това, което се беше случило с него, бе по-тежка, отколкото Либи можеше да понесе.
Не можеше да си представи, че Папа не може да се грижи за себе си. Той винаги беше човекът, който се грижеше за всички останали. Веднъж, когато Либи беше още на шестнайсет, беше отишла с колата на майка си на кино и нещо в двигателя не беше спряло да трака през целия път дотам. Майка й не разбираше нищо от коли, а Либи не искаше да я тревожи, затова се обади на Папа. Без да се поколебае и за миг, той я успокои и й каза да се отбие през тях след филма. Все още помнеше окуражителния му поглед, когато й отвори вратата и излезе навън под следобедното слънце, за да погледне колата й. Тя беше останала вътре с Нана, докато той не се върна с изцапани с масло ръце и не й каза, че всичко е поправено. Не й се налагаше да се притеснява за нищо, когато Папа беше наоколо, той винаги оправяше нещата.
Колкото по-навътре влизаше в къщата, толкова по-потисната се чувстваше, особено без нещата на Папа и Нана. Пристигайки тук, тя знаеше, че ще трябва да се изправи пред спомените си, но те я връхлитаха като огромна приливна вълна. В Ню Йорк беше подредила спомените си, заделяйки тези от ранното си детство, за да не се объркат с по-новите, но в тази къща, където беше прекарала толкова дни и нощи, накъдето и да погледнеше, всичко й напомняше за близките хора, които беше изоставила. Това ужасно я нараняваше.
Либи продължи обиколката си. Когато стигна до задната част на къщата, забеляза, че дървените подове в по-голямата си част не бяха чак толкова зле. Кухнята беше стара, а мивката капеше. Старият линолеум на пода беше започнал да се бели, а на стената на малката трапезария – чак до мястото, на което беше застанала, бе залепен старомоден тапет с флорални мотиви.
Опита се да затегне кранчето, но не успя и просто се облегна на ръба на мивката, загледана в капките, които една по една се разбиваха в коритото. Кап, кап, кап. Звукът беше безмилостно дразнещ, сякаш капеше на челото й. Чудеше се как Папа беше оставил мивката да капе. Той със сигурност би я поправил, освен ако здравето му не го позволяваше. Папа беше нейната опора. Той винаги беше силен, а мисълта за обземащата го слабост беше непоносима и я караше да се чувства уязвима и безпомощна.
Задната врата на вилата водеше към малък кът за почивка. През стъкления процеп на вратата нахлуваше лъч слънчева светлина. Вратата заяждаше, затова се наложи Либи да я дръпне с всичка сила и когато най-накрая успя да я отвори, си спомни каква инвестиция всъщност беше тази къща.
От циментовата площадка се озова направо в градината. Тревата под сянката на боровете беше все още росна и проскърца под обувките й, затова тя ги събу, за да ги предпази от по-нататъшно унищожение, и ги остави в края на пътеката, която обикаляше цялата собственост. Разрошена от вятъра, тя прекоси хладната трева и стъпи на мекия пясък. Докъдето й стигаше погледът, се простираха сините води на вирджинския залив Чесапийк. Хоризонтът, разделящ водата от небето, бе толкова незабележим, че двете изглеждаха като едно цяло. Либи се замисли за Нана – къде ли е сега, дали може да я види отнякъде.
Ан Робъртс й беше като родна баба. Либи помнеше аромата й на пудра, начина, по който сивата й коса падаше пред очите, когато се засмееше, усещането от окуражителното потупване на Нана по гърба й, когато двете се прегръщаха. Ан обичаше да се облича добре – винаги носеше изгладени ризи, закопчани отпред от горе до долу и прилежно пъхнати в панталона й, без нито една гънчица, а ноктите на ръцете й винаги бяха с маникюр. Същевременно в нея имаше нещо толкова простичко и успокояващо, че всеки мигновено се влюбваше в нея. Тя умееше да разказва истории, които приковаваха вниманието на Либи и тя попиваше жадно всяка дума. Винаги когато беше в нейната компания, Либи се чувстваше като най-важния човек на света.
Либи беше в Ню Йорк, когато Ан почина. Спомняше си деня, в който майка й се беше обадила, за да й съобщи. Това беше вторият път, когато беше плакала за някого от близките си хора у дома. Точно както би го планувала, Ан просто беше легнала да спи и така и не се беше събудила на следващата сутрин. Подобно на всичко останало, което правеше, Ан беше прекарала и последните си мигове в спокойствие.
Погребението беше в четвъртък и Либи можеше да си вземе почивен ден, за да присъства, но не го направи. Имаше си своите причини, но и угризения, че не бе отдала последна почит на Ан. В къщата на Нана се почувства засрамена от постъпката си. Не можеше да поправи тази грешка, пое дълбоко дъх и издиша бавно, но това не помогна чувството на вина да намалее.
Телефонът й иззвъня отново.

На 20 август се навършват 95 години от рождението на Владимир Голев – автор на десетки книги със стихотворения, белетристика и мемоари, на пиеси и публицистика. Дългогодишен редактор на литературното списание „Септември”, той даде възможност за изява на множество млади български писатели, които и до днес изграждат гръбнака на съвременната българска литература. В края на живота си Владимир Голев все по-често обръщаше поглед към звездите, а Космосът с неговата необятност и необяснимост завладяваше безсънните му нощи. Наред със спомените от дългия си живот, той записваше върху белия лист и своите понякога наивни, ала съкровени мисли за безкрая, в който се пренесе мълчаливо и с достойнство. 

Предлагаме ви фрагменти от ръкописа му „Нощем, когато и звездите спят…”, неиздаван досега.

          Случки, спомени, мисли, вместо дневник.

          Писано е всичко без ред и хронология, само да се намери занимание в безсъниците и болките на 2011…

Изолираният човек не може да се освободи от тревожните мисли, както кучката от своите кученца.

Народът често употребява благословията „Да остарееш, да побелееш” и ако това се случи и стигнеш до дълбока старост, разбираш, че тоя свят е могъл да мине и без тебе.

В края на живота ти изчезва всичко, което те е свързвало със света и оставаш сам като „гол прът на хълма”, по думите на вуйчо.

Чувал съм в Казанлък, че в изключителната творба за бай Ганьо Алеко Константинов е имал предвид казанлъчанин, а именно Ганьо Беев Балкански, голям търговец на гюл, както казваха в Казанлък, на розовото масло. Скитал да го продава по света. Случило се беше входът на двора към този казанлъшки бай Ганьо да се намира точно срещу нашия старовремски вход, срещу старата бабина къща с две стаи и огромен камък на двора, останал кой знае от кога. Играли сме в сенчестия двор на Бееви, където растяха дрянове и сливи, от които „зобехме” с удоволствие. В самата къща не сме влизали, защото старецът, син или внук на Алековия Бай Ганьо, не даваше. Беше сърдит старец и често ни потупваше по босите крака и гърба.

Добре, че все пак си натрупал навици. Ако не осъзнаваш някои свои постъпки, навикът ги коригира.

Успокоявам се донякъде като погледна картата или видя снимки на звездното небе. Значи не само ние сме нищожни в това море от хора по целия свят, казах си, когато вървях по Пето авеню във Вашингтон.

Всеки болен е отделен случай, дори при еднаква болест. Понасят се различно, зависи от това в какво здравословно състояние си бил преди да заболееш, какви други болести си имал и си се лекувал. Затова лекарите от Изтока отделят за болния цял час, а може и повече, за да се ориентират какъв е заболелият. Знам от познати, че лекар в Монголия приема на ден не повече от трима-четирима болни, като се запознава основно с човека.

Пак не заваля сняг, а в големия град това е едно забавление. И не просто забавление. Чистият бял сняг е като че ли едно прочистване на целия организъм, където са събрани любов и омраза, чувства и предчувствия.

Пред кръчмата на дядо Байко насред селото имаше няколко големи салкъма, които в горещи дни даваха добра сянка. Самият дядо Байко, вече 102-годишен старец, беше дал под наем сградата на своята кръчма на Ангел Димов. Той изнасяше на малка маса току-що купения си грамофон с песни – от едната страна „Моите две съседки”, а от другата –  „Червената ти връзка”. На въпрос на баща ми защо не е купил и други плочи, Ангел отговаряше с вдигане на рамене, в смисъл, че така му продали грамофона с една плоча и той не знаел, че може да купи и други плочи.

Все по-често забравям имена.

– Не се безпокой, те и без друго не са имена – казваше Богомил Райнов.

Шегуваха се в кафенето на писателите с Веселин Ханчев, който никога не се изказваше на писателските събрания. Когато председателстващият едно събрание дълго чакаше някой да вземе думата, ръка вдигна Веселин Ханчев. Председателстващият видимо се зарадва, че поетът ще каже нещо важно по обсъжданата тема. Извика:

– Веселин Ханчев.

Поетът стана и попита може ли да затвори прозореца, че духа.

Всички се разсмяха.

Вървях по дълбоките снежни покривки и заварих Емилиян Станев, ядосан на някого. Викаше:

– Ще вдигна някой ден пушката и ще прострелям тия, които се правят на писатели. Ще оставя само седем (кой знае защо само седем) души.

После към мен:

– Вие, младите поети, с колко думи си служите в стиховете си? Знаете ли с колко думи е боравил Вазов?

Щом се успокои, запали цигара и рече:

–  Като оставихте тоя народ без вяра в Господа, какво му дадохте? Какво му дадохте, а?

И ми отряза парче суджук от диво прасе…

–  Като ударя нещо по-ячко, имам един, дето прави суджуци. На, да си посрещнеш гостите и да разправяш, че са от Емилиян Станев.

В Пирин, на хижа „Вихрен”, шеташе управителят на хижата Петрето, мой съсед в детските години, с когото сме играли заедно и ми извика:

– Владе, ти ли си, убил те Бог!

По стар бански обичай, това „ убил те Бог”, съвсем не беше проклятие, а сърдечно приветствие, радост, че ме вижда отново.

В Банско имат навика да казват нещата обратно, та ти сам да се сетиш кое как е. Например, ако попиташ срещнати хубав ли е пътят за Гулиина Баня, няма да ти кажат  добър или лош, а ще чуеш „Убав е, со леп да го ручаш”, което значи „разкъртен е, целият е в дупки”.

В кафенето на Съюза, прави до тезгяха, пият кафе Мери Грубешлиева и Людмил Стоянов.

Като ме вижда, Мери казва:

– Здравей, Голев!

– Здравейте!

– Дай нещо за „Пламък”!

– Ще ви донеса стихове.

Като отминавам, чух гласа на Мери:

– Кой беше този?

На едно представление в Народния театър се случих до двама писатели. От време на време те коментираха пиесата и играта на артистите. По едно време единият рече на другия:

– Не знам дали забелязваш, но през последните години отнякъде стана модно да се говори тихо на сцената. Нищо не им разбирам.

Другият кимна с глава.

– И аз от година-две не им разбирам. Говорят, като че ли на носа си.

А и двамата не се сещаха, че причината може да не е в актьорите…

Майката на Йордан Радичков, баба Младенка, живееше у тях на стари години, беше умна и паметлива жена. Тя казваше:

– Има едни, дето много ги е страх от смъртта. А какво страшно има? Тя е само едно преместване – от едно на друго място.

Отиде си с това чувство.

Чичо ми Коле от Банско, известна личност, учител по математика в банската прогимназия, учител на Вапцаров, беше завършил образованието си в българското училище в Серес, където се сдружава в тясно приятелство с Владимир Поптомов и живя цял живот като революционер. Ходеше обикновено освен в училище и по обществени задачи, из полето и из Пирина, където оставяше овце и добитък на паша, не се срамуваше от селската работа, по сакото му винаги имаше сламки от плява или сено. Помагаше на бедните  трудолюбиви хора с каквото можеше. Държеше заплатата си в долапа и когато някой му поискаше пари на заем, казваше: „Ами вземи си, парите ми са в долапа”. Случвало се е там да няма пари, тогава казваше: „Ами няма да има, оти не си турил”, като по такъв начин напомняше , че молителят не си е върнал предишния заем.

На трети март (не помня годината) ми се обади по телефона Добри Жотев. Тъй като мнозина ми се обаждаха за някаква услуга, го попитах какво има. Той ми рече:

– Малък повод ли е трети март?

Разменихме няколко думи по случай Освобождението на България и си пожелахме всичко най-хубаво.

Това беше всъщност сбогуване с него. Последното чуване  гласа на приятеля, с когото сме дружили дълъг период.

Баба ми Тана често повтаряше:

– Човек с годините се променя. Не се променя обаче сърцето.  То си остава, каквото е било на младини…

Какво всъщност подразбираше баба под думата „сърце”?

Нямам богатства. Не съм бил практичен и ловък. Цял живот съм вършил безсмислени неща – да пиша стихове. Но както казва Елин Пелин, само поет може да върши красиви, но безполезни неща. Като тая моя книга. Пиша я денем и нощем, без да мисля, че някой ден ще бъде издадена.

ХУДОЖЕСТВЕНА ЛИТЕРАТУРА

1. Трите дъщери на Ева от Елиф Шафак

2. Манюня от Нарине Абгарян

3. Джак Ричър: Без второ име от Лий Чайлд

4. Три ябълки паднаха от небето от Нарине Абгарян

5. Черната вдовица от Даниъл Силва

6. Ъгъл на разследване от Майкъл Конъли

7. Сутрешно кафе в Рим от Диего Галдино

8. Любов от Елиф Шафак

9. Чамкория Т.1 от Милен Русков

10. Проблемът с емпатията от Гавин Екстенс

НЕХУДОЖЕСТВЕНА ЛИТЕРАТУРА

1. Две безсмъртни класики: Изкуството на войната (Сун Дзъ); Владетелят (Николо Макивели)

2. Съзнание и тяло в едно от Гергана Брънзова

3. Рене Мей. Рицарят на ангелите от Жулиет Лор

4. Богат татко, беден татко: Уроците за парите, на които богатите учат децата си от Робърт Кийосаки

5. Интервюта с Путин от Оливър Стоун

6. Конър Макгрегър от Джак Слак

7. Генът IFS. Визия за здраве от Инес Субашка

8. Моши моши, Япония от Юлияна Антонова – Мурата

9. Проиграни победи Кн.2 от Ерих фон Манщайн

10. Моят опит в народната и природната медицина от Владимир Бошнаков

ТИЙН ЛИТЕРАТУРА

1. Всичко, всичко от Никола Юн

2. Невидим от Станислав Койчев – Стан

3. Пърси Джаксън и боговете на Олимп Кн.1: Похитителят на мълнии от Рик Риърдън

4. Аз съм Карол Севиля

5. Дневникът на един Дръндьо: Искам вкъщи от Джеф Кини

6. До всички момчета, които съм обичала от Джени Хан

7. Малкият принц от Антоан дьо Сент Екзюпери

8. Дневникът на един Дръндьо кн.1 от Джеф Кини

9. Дневникът на един Дръндьо: Кофти късмет кн. 8 от Джеф Кини

10.Хари Потър и философският камък от Дж. К. Роулинг

Коледа идва рано за феновете на Джейн Остин тази година. Продуцентите на драма сериите на БиБиСи „Полдарк” и сериите „Виктория” на АйТиВи се събират, за да ви представят една „мрачна“ версия на класическото произведение „Гордост и предразсъдъци”.

Това е шестата адаптация на историята на Остин и първата на АйТиВи и театралния директор Нина Рейн, които се заемат със сценария. Без натиск, да видим какво ще излезе.

Любопитно е, че Рейн не е гледала никоя от досегашните екранизации, но е професионалист. В интервю за „Радио Таймс” тя казва: „Гордост и предразсъдъци” всъщност е зряла книга, много пò, отколкото повечето хора предполагат. Надявам се, че ще донеса справедливост за мрачния интелект на Джейн Остин”.

Класиката получава мрачен обрат, благодарение на продуцентите от „Полдрак”.

Новата версия ще излезе почти 20 години след емблематичната роля на Колин Фърт като Мистър Дарси и 200 години след първото издание на романа. Изпълнителният директор на „Мамот”, Деймиън Тимър подсказа, че тази екранизация ще съдържа характерни за XXI в. моменти.

„Всяко поколение се нуждае от своя собствена адаптация на тази класика”, казва той.

„В епохата, когато публиката обожава заплетените, драматични серии, е напълно необходимо да преразгледаме класиките. Нина Рейн е един от най-талантливите сценаристи. Остроумието и емоционалната ѝ интелигентност я правят най-подходящото допълнение на Остин”.

Превод Кристина Цонева, по материали от metro.co.uk

Хуморът е сред трудните жанрове в литературата, знаем големи имена, които са се пробвали на това поле и ги обичаме, особено щом се заиграят с кулинарната и хумористична тема едновременно. Помним Душко Добродушков от разказа „Печената тиква“ на Елин Пелин. Сега четем и съвсем прясно, родно „производство“ – романът „Врачански тиквеник“. Както подсказва заглавието, той идва от най-колоритните краища на България. Ако не вярвате, че там ще срещнете жена, която е в състояние да изяде наведнъж 15 мекици, ако се заливате от смях, изчервявате от срам, или вдигате рамене в недоумение пред сочните приказки на врачани, отворете тази книга. Тя е толкова чистосърдечна и толерантна, колкото героят й – коренякът Марин Чорбаджийски не е… да речем, спрямо отглеждането на плъхове в Лондон. За другото ни разказва Мариета Цолова, замесила веселия текст, на диалект. Просто защото го носи в сърцето си.

Какво имате предвид под „тиквеник“, госпожо Цолова?

Неслучайно, още в началото на книгата пояснявам: „Знаате ли кво а тиквеник? Не, да, зависи – отговори различни. Даже и да дадете един отговор, той не е секуги верен. Щото при назе – врачаньете, тиквеник е и баница с тикви, ама повече го употребяваме за човек, дека а прост“.

Вие пишете, че сте от “Търнавския кралски род“. Защо такава самоирония?

Търнава – Врачанско, понеже има и Търнава – Ямболско е хубаво, китно село, лошото е, както казвам, че „китно“ и „пустиняк“, вече са едно и също.

Какво е „пустиняк“?

Това е буренясал двор, но се използва и за човек. С думата „пустиняк“ определяш и най-близкия си приятел, но с нея назоваваш и най-големия си враг.

Резки ли са хората в Северозападна България?

По принцип да, но врачанският говор е изключително мелодичен, той не е вулгарен, въпреки че напоследък се акцентира върху нецензурното в него. Наистина, като слушаш местните, ти става смешно. Например, моя приятелка каза за човек, който, макар и на отговорна позиция, беше доста прост: “Мани го тоа, ако му размениш обущата, нема моо тръгне на работа“.

Знаем, че Северозапада е най-бедният регион в Европейскя съюз и си мислим, че хората там носят чувство за малоценност, така ли е?

Не е така. Те са хора отрудени, смачкани от живота, но в същото време могат да се надсмеят на себе си и са горди, че са съхранили това умение.

Що за човек е главният герой Марин Чорбаджийски?

Той е роден през 1969г., последният набор на мъжете, служили в казарма две години. Наш съвременник, в разцвета на силите си,  сборен образ, той прилича на хора, които познавам и са близо до мен. Мнозина се разпознават в него, както и в други герои на „Врачански тиквеник“. Марин Чорбаджийски става богат, но по-скъпи от парите са един верен приятел, който му е останал, едно дете, което е отгледал сам. Всъщност, ценното в този човек е онова, което прави за своя край.

В света извън него, как го приемат?

По същия начин, по който героят се представя. Марин Чорбаджийски е естествен, не играе, не се преструва. А това, че се е замогнал, не го прави в никакъв случй по-различен от всички на село. Понякога говори на книжовен български език, за да могат другите да го разбират. Защото в България диалектът означава, че ти не си интелигентен, нямаш култура, веднага ти лепват етикета „селянин“. За мен е прекрасно да си селянин, страшно е да си селяндур.

Да прилича Марин Чорбаджийски на някой български политик?

Категорично, не. Моят герой е солта на земята, наистина, забогатява с наследство от баба си и успява да го умножи, обаче не се превръща в Христофор, човекът остава верен на себе си, нарича се господин Чорбаджийски, само в случай, че се наложи да води преговори, даже тях се стреми да избягва. Докрай ще си бъде Марчо, от село.

Интервюто взе: Людмила Еленкова

Снимка на баница с тикви: Severozapad.org

Многократно награждаваният писател Брайън Олдис почина на 92-годишна възраст. Той е един от най-уважаваните творци в британската научна фантастика, автор и редактор на повече от 100 книги, включително романи, фантастика и поезия. Един от неговите къси разкази е вдъхновил Стивън Спилбърг за филма „Изкуствен интелект“. Семейството на Олдис разпространи новината чрез профила на писателя в Туитър, там те пишат: „С огромна тъга съобщаваме за смъртта на нашия любим баща и дядо. Брайън почина мирно у дома си на 92-ия си рожден ден [18 август]“.

Нийл Гейман, Адам Робъртс и Дарън Андерсън са сред многото автори, които използваха социалните мрежи, за да изпратят съболезнованията си към близките на покойния писател. А Греъм Коксън, китарист на бандата „Blur“, похвали Олдис за неговата гениалност.

Роден в Норфолк през 1925 г., Брайън Олдис е служил в армията по време на Втората световна война. „Бях командирован в Далечния изток и празнувах 19-ия си рожден ден на пристанищната граница в Бомбай“, споделил той пред вестник „Телеграф“. „Сражавах се в това, което впоследствие стана известно като Забравената армия. Видях толкова много експлозии, смърт и трудности, но също така намерих верни приятели и се радвах на азиатската култура. Колкото и да ти се иска, не можеш наистина да избягаш от спомените за войната.

Източник: „Телеграф“

Превод: Димитър Димитров -„Хеликон-Витоша“

Излезе книгата „Истории от Стара Япония“ от Алджърнън Бъртрам Фрийман-Митфорд (изд. „Изток-Запад“).
Дипломат, писател и преводач, Алджърнън Бъртрам Фрийман-Митфорд (лорд Ридсдейл, 1837–1916) на млади години работи в Английската легация в Япония и остава цял живот в плен на японската култура. По това време на коренни промени столицата се мести от Киото в Едо (Токио) и на мястото на вековната изолация започват връзки с останалия свят.
Смята се, че книгата на Фрийман-Митфорд с легенди (сред тях и легендата за четирийсет и седемте ронини – самураи, останали без господар, – по която са създадени много литературни произведения, пиеси и филми) и приказки с характера на притчи по достоверни японски литературни източници и будистки проповеди дава важна информация за фолклора и обичаите в Япония и от времето, когато е публикувана (1871), непрекъснато се преиздава. Тези истории за нечувана преданост и храброст, любов, наложници, съпруги, деца и семейни ценности; за знаменити герои и ритуали, измамници, пирати, скриващи се под чужд облик демони; за страшни случки сред вещерството на лисици и язовци, и неочаквани избавления; в мистична империя на крабове, маймуни, верни кучета, говорещи птици и призраци на умрели хора, продължават да омагьосват читателите.
Илюстрациите към книгата са по поръчка на автора, нарисувани от японския художник Одаке, а по-късно пренесени на дърво от известен гравьор в Едо.

Като по поръчка излезе книгата на Йеспер Юл – „Агресията“. Уродливо и нетърпимо стана времето, в което не смееш да ходиш из улиците, защото там ще се сблъскаш с явна агресия. Отказваш да следиш новините, освен ако в пристъп на нездраво любопитство не искаш да храниш очите си си с кървави зрелища, а мозъка – с безумна статистика. Детската агресия пълзи като плевел и колкото повече се мъчим да го изкореним, толкова по-голяма е вероятността да се задушим в него. Международно признат педагог и семеен терапевт, Йеспер Юл произхожда от Дания, за която твърдят, че била най-щастливата нация в света. Не оспорваме този факт, нито е момент за остроумия в стил Шекспир („Има нещо гнило в Дания“). Прави чест на един специалист, че не замита под килима проблемите в общуването и не морализаторства зад воала на мъгливи европейски ценности. Четете го:

„Възможно ли е родителите, възпитателите и педагозите да са се откъснали от действителността и просто да са се капсулирали в своя екзистенциална сфера, в която няма друго, освен любов? Нищо подобно! Те просто са възприели специфичен начин на говорене и поведение, който на външен вид изглежда неагресивен. Бихме могли да го наречем „насилствена приветливост и коректност“. В действителност обаче, той представлява добре прикрита агресия и вербално насилие и е инструмент на по-възрастните и по-красноречивите в общуването им с онези, които са по-млади и нямат дар слово“

...

„Едно датско изследване, в което са се включили пет детски градини показва, че повечето деца в градините имат усещането, че големите ги ругаят през 80% от времето, което прекарват заедно. Възрастните на свой ред твърдят, че използват груби думи едва през 20% от времето. Разликата произтича оттам, че възрастният разпознава поведението си като агресивно само тогава, когато повиши глас и заеме гневна или заплашителна поза“.

…

„Посланието, което отправяме с думите си, е извънредно важно, затова то трябва да идва от самите нас. „Не ми харесва, че…“, а не „Ти еди-какво си…“ Когато посланието е лично, то може да е придружено от всякаква интонация – и гневна, и тъжна, – но няма да нарани детето. Ако сте истински ядосани, че малчуганът ви е ударил, и крещите с пълно гърло, че това не ви харесва, не е изключено да го стреснете, но спонтанната ви реакция няма да накърни достойнството му и психичното му здраве, ако поемете отговорност за гнева си и по-късно отидете при детето, за да му кажете: “Извинявай“. Прегърнете го и го целунете. Детето ви ще се успокои, защото ще усети, че и двамата сте просто хора. Ако изберете другия път и му припишете вината за изблика си, то ще се почувства малоценно, същевременно ще е и объркано от двойния аршин, с който мерите своето поведение и неговото.“

Думата „обрат” притежава странна сила, особено при феновете на криминални сюжети. Издателите го знаят много добре, затова често я използват и обикновено обещанието за обрат е лъжливо и преувеличено. Но има обрати, които остават ненадминати. Например краят на „Убийство в Ориент експрес” от Агата Кристи. Колкото и изобретателен и нетрадиционен да е този случай, той не е завършекът на книгата.
А какъв е истинският обрат? Трябва да е събитие, което преобръща или отрича градените през целия сюжет представи. Малко е сложно да се опишат без спойлери, но ви предлагаме десет добри примера за гениален обрат в сюжета:
1)    „Пазачът на сестра ми” от Джоди Пико
Заплетена драма за момиченце, което съди родителите си, за да може да си извоюва правото да откаже животоспасяваща операция. Хубавото в обрата е, че каквото и да стане, толкова харесвате цялото семейство, че нито се надявате тя да спечели, нито да изгуби. А когато краят идва, разбирате че през цялото време е имало сигнали за развръзката.
2)    „Ребека” от Дафне дю Морие
Психологически роман, който представя историята на току-що омъжена влюбена жена, която открива, че съпругът ѝ, свекърва ѝ и персоналът им са все още обсебени от първата му жена. Обратът извърта смисъла на всичко дотогава, за да ви доведе до неочакван край.
3)    „Джейн Еър” от Шарлот Бронте
Не всички невероятни обрати трябва да са в края. В този класически роман има обрат по средата на действията, благодарение на който произведението се издига до ново ниво на страст в класиката.
4)    „Преди да заспя” от Стивън Уотсън
Неповторим роман за жена, която губи паметта си всяка нощ, докато спи. През цялата история авторът ни навежда на мисълта, че има две възможни причина за това, само за да ни покаже трета накрая.
5)    „Трябва да поговорим за Кевин” от Лионел Шривър
Обратът тук е свързан със стрелба в училище и много сложната връзка между майка и момчето ѝ. Наистина е неочакван и ще ви спре дъха.
6)    „Невинна кръв” от П.Д.Джеймс
По средата на историята за младо момиче, което се опитва да открие биологичните си родители, се случва такъв обрат, че ти идва да хванеш първия непознат по улицата около себе си и да го накараш да прочете книгата.
7)    „Злокобен остров” от Денис Лихейн
Романът разказва за щатски федерален служител, приклещен на остров, опитвайки се да разкрие поредица от убийства в санаториум. Обратът в края на книгата е толкова смел и прецизен, че изобщо не бихте могли да го очаквате.
8)    „Не казвай сбогом” от Джилиан Флин
Този брилянтен трилър съдържа мета-обрат, обогатен и нагласен сякаш от главния герой, а не от авторката. Отново в средата, не в края на произведението, обратът е планиран изключително подробно.
9)    „Потайният дом на смъртта” от Рут Рендъл
Вдъхновяващ трилър, в който обратът е при самия убиец. За да разберете какво имам предвид, трябва да го прочетете и да се убедите колко прецизно сте били подвеждани през цялото време, докато четете.
10)    „Зад затворените врати” от Б. А. Парис
Не зная дали всички читатели биха разпознали това като произведение, базирано на обрат, но е такова. То обръща всичките ни очаквания за целия жанр „трилър”. Романът започва с образа на едно семейство, в което съпругата е малко напрегната от поведението на мъжа си… Той малтретира ли я или тя има някаква тайна, какво би могло да се случва? Книгата е интересна от самото начало, но няколко глави по-късно се случва такъв обрат, че разтърсва представите ви за целия жанр.

Превод от в-к „Гардиън“ Кристина Цонева

Когато Умберто Еко като семиотик посещава Библиотеката за редки книги и ръкописи „Бейнеке” в университета „Йейл”, единственото нещо, което пожелава да види е „Ръкописът на Войнич”.

Твърди се, че този ръкопис е най-мистериозната книга в света. Не е известно къде е създаден, нито от кого, още по-малко на какъв език. По последни анализи на състоянието на пергамента, той е написан приблизително между 1404 г. и 1438 г. Пренесен е в Новия свят от италиански йезуити, те го продават през 1912г. на Уилфрид Войнич – полски революционер, който се занимава с редки книги в Лондон.

Прекрасните, нестандартни илюстрации и подредените (вероятно по азбучен ред), все така неразчетени текстове, объркват безброй учени, специалисти и аматьори. Всички го определят като „най-дългият, най-популярният, най-мъчителният, най-оспорваният и най-устоялият на атаки (от криптографи) ръкопис”.

Дали е работа на извънземни? Драсканици на луд човек? Или тайната книга на исторически личности като Леонардо да Винчи? Учените Рафал Принке и Рене Зандберген, които работят по него, казват че ежегодно получават от близки и далечни страни стотици предполагаеми отговори на загадката на ръкописа.

Стивън Скинър дава нова хипотеза, противоположна на Принке и Зандберген. Тя е базирана по-скоро на илюстрациите, отколкото на текста. Всъщност, на един нетипичен раздел.

Повечето илюстрации изобразяват растения, звезди и зодиакални знаци. Други обаче показват напълно голи жени, които се къпят заедно в басейн, който наподобява форма на черво. Според Скинър тези обществени бани показват идеята, но не и истинската структура на средновековния ритуал „Миква”, който още съществува сред отродоксалните евреи. При него жените трябва да се къпят, докато възстановят естествената си чистота след периода на менструация или след раждане.

За да подкрепи тезата си, Скинър обяснява, че „Миква“, за разлика от турската или римската баня, е от малкото места, в които жените се къпят съвсем голи и без присъствието на мъже. Още нещо – една от илюстрациите показва бъдещо решение на проблема с оттичането на водата, когато мръсната вода ще се отделя, без да попада в чистия резервоар.

Това води Скинър до предположение, че „Ръкописът на Войнич” е бил работна тетрадка на билкар-астролог-физик, вероятно евреин. Би могъл да е част от някое еврейско общество в Италия, например „Пиза”. Теорията за еврейския произход на автора е подкрепена от липсата на каквито и да било християнски изображения в ръкописа, което е повече от необичайно за съответния период.

Тази теория, макар и възможна, ни най-малко не доближава учените към разчитането на мистериозния ръкопис. Еврейски или не, след дългогодишно изследване на текста е почти сигурно, че той не прилича на никой от познатите ни езици – английски, френски, немски, италиански, испански или японски.

Превод: Кристина Цонева, по материали от „Телеграф”

Рут Уеър е автор на психотрилърите „В тъмната гора” и „Жената в каюта 10”. И двете заглавия със седмици не слизат от класацията на „Ню Йорк Таймс”. Стилът ѝ е сравняван с този на Агата Кристи, а книгите ѝ имат почитатели по цял свят. У нас засега е издаден само дебютният ѝ роман – „В тъмната гора” от ИК „Хермес”. Тя казва, че освен от всепризнатата Агата Кристи се е повлияла и от Джилиън Флин и Дороти Л. Сейръс. Тук тя споделя още някои любими произведения:

„Братовчедката Рейчъл” и „Ребека” от Дафни Дю Морие
Уеър обожава Дафни Дю Морие. Определя я като подценяван автор. Повечето хора мислят, че произведенията ѝ са плоски, само с романтични истории. А според Рут те са всичко, но не и това.

„Свърталище на духове” от Шърли Джаксън
Почитателка е на Шърли Джаксън от скоро, но харесва всичко, което е прочела от нея до сега. Казва, че Джаксън има талантът да превръща обикновените ситуации в интересни. Поддържа добър баланс в текстовете си.

„Непознати във влака” от Патриша Хайсмит
Като автор на кримални и крилър книги, Рут Уеър е и почитател на такива. Наскоро преотрива Патриша Хайсмит и книгата „Непознати във влака”, която е чела като малка. И тъй като обожава историите за обикновени хора, чиито живот случайно става кошмар, Хайсмит е нейната авторка.

Има ли връзка между добрата форма и хапването на сладко? Това  разкрива фитнес гуруто Лазар Радков. Той е човекът, който предизвика цяла България да тренира всеки ден и вдъхнови над 100 българи да се включат във флашмоба „Лицеви опори пред Парламента за 180 секунди”. Той е фитнес експертът и предприемачът, чиято кауза #30от30 цели да мотивира 1 млн. българи да тренират ежедневно в продължение на 30 дни и да предотврати  увеличаването на процента сънародници, които не спортуват редовно и са застрашени от заболявания в следствие на заседнал начин на живот.

Движението и влизането във форма стават още по-лесни с първата му книга „Яж шоколад и отслабвай”, която е вече на пазара. В нея популярният фитнес инструктор ще ви въведе в тайните на полезното и здравословно хапване и ще ви докаже, че е възможно да изглеждате все по-добре, да се чувствате все по-добре и в същото време да си похапвате шоколад.

Как да го постигнете? Като приемете 30-дневното предизвикателство на Лазар, което е  свързано както с добре подбран и обоснован хранителен режим, така и с няколко много лесни и прости за изпълнение упражнения.  Благодарение на него ще изградите нови навици и не само да запазите това, което ще постигнете за един месец, но ще го развиете и подобрите с времето.

Да се чувстваш добре и да бъдеш в кондиция е въпрос на избор. И на много любов към това, което правите. Защото всеки резултат зависи лично от вас.  Или поне така твърди авторът на „Яж шоколад и отслабвай”. Благодарение на „съветите на Лазо”, на хумористичния му стил и на щадящия тялото режим, всяко движение и всяка промяна се оказват възможни. Но само ако вървят ръка за ръка с шоколад!

Лазар Радков е основател и основен треньор в Live To Lift. Последните години се е отдал предимно на просветителска дейност и се е заел с богоугодната мисия да просвещава масите. Водил е семинари, лекции и обучения в Академията на Telerik, HP, SoftUni, Академия „Аз мога тук и сега!”, Seeburger, Grinders, Kizombaholics BG, Център за работа със зависимости и други.

Една от най-старите книжарници на „Хеликон“ − в Благоевград − вече може да се похвали с модерното излъчване на останалите си посестрими в страната. Да пуснеш майстори вкъщи през лятото − всеки е преживял този екшън. Но когато дойдат в книжарницата, ефектът е осезаем. Сияеща, светла, подредена, с обновен интериор, с по-удобен достъп до всички заглавия, новата  атмосфера там ухае на чисто, носи положителна енергия и привлича още клиенти, които не се чудят къде са попаднали, а искрено се радват на красивия облик близо до центъра на града, все така отворен за книгите и хората − на ул. „Васил Левски № 1.

По случай своята 25-годишнина, „Хеликон“ подари на читателите от Благоевград една преобразена книжарница. Пожелаваме ù пълнота във всякакъв смисъл − на книги, събития, емоции, на усмихнати книжари и доволни клиенти. Посетете я, толкова е уютно, че няма начин да не си тръгнете с интересно четиво. Пък ако новите стелажи и разчупена обстановка ви напомнят, че трябва да освежите нещо у дома, имаме книги по темата. Само попитайте книжарите!

„Хеликон-Благоевград“ сега и преди

Николай Фенерски

Заемам заглавието на добрия стар Томас Харди съвсем условно и приятелски, нищо общо с неговите интригуващи истории няма да кажа.
И предупреждавам, че ще говоря за принципи. Демек, никаква конкретика, въпреки че поводите да започна темата са си съвсем реални и актуални.
Откакто свят светува и човечеството е обсебило планетата, хората се делят на групи. Не е осъждане, а само е констатация, че има безмозъчна и нискоинтелигентна маса, от една страна, и хитреци, които управляват масата, от друга. Когато в световната история тези управляващите са се падали не просто хитри, но и мъдри, се е стигало до „златни векове“ − император Теодосий, св. Княз Борис I, султан Сюлейман и т. н. Такива са природните и Божиите закони.
Трезвомислието е задължително условие, за да се проумее в каква ситуация сме поставени всички ние с вас днес. Ако съзнанието е замъглено от каквото и да е – високомерие, човешки страсти или идеологии като комунистическата, изводите биват онтологично погрешни. Имам предвид разни съвременни български мислители, но обещах да карам без имена този път. Обяснявам толкова много и така отдалече, понеже под съмнение е поставено дори изконното човешко умение да се оценява ситуацията. Най-малкото, някои хора (надявам се да съм сред тях) инстинктивно долавят опасностите.
Вчера си пуснах любимото си радио „Хоризонт“ в колата и разни говорещи глави използваха именно този „новговор“, който предвиждаше добрия стар – отново англичанин – Оруел. Събеседникът на водещата използва словосъчетанието „обществено съмнение“… При което аз превключих вътрешно на режим вербална компенсация на фрустрацията си и почнах да го определям на глас с всякакви емоционално оцветени и пейоративни епитети от просторечната лексика. Абе, напсувах си го. Хубаво при това. Той ще ми говори за „съмнение“, когато всичко е от ясно по-ясно. Така говорят гадовете днес. И смятат, че не ги разбираме. Това е пак от високомерието им. Думите на човека издават много за характера му.
Такива като този политик от без значение коя партия преминават предварително тестове за интелигентност, след което биват изпратени на обучение в Институт Тависток. След това биват инсталирани на разни постове и започват да осъществяват проектите си за „групова динамика“, които са им свели за изпълнение господарите на марионетките. (Лирическо отстъпление: „господар на марионетките“ е заимствано от Металика 86, когато те го употребяват за дилърите на дрога, но в този текст, както и в много други, те говорят съвсем философски в оруеловата традиция за това как масата се управлява от онези, хитреците.)
Важно е да се направи тънката разлика между теория на конспирацията, Ян ван Хелсинг примерно, и трезвомислието. Дори Хелсинг да е прав, задачата на такива като него е да дискредитират критичното мислене и да го превърнат в обект на подигравка. Целта е човек да се съмнява в собствената си трезвост, за да не съумее да се защити психически и да се включи в играта на хитреците. Хелсинг пише за кинти, това е ясно. На безумната тълпа конспирациите ù се нравят. След като прочете книгите му, тя става „просветена“, селските геги от Странджа придобиват собствено мнение по световните въпроси и всичко им се „изяснява“. „Тоя свят, братле, го управляват еврейските банкери, нали така. И си правят, каквото си искат с нас.“
Точно това не е критично мислене и не е трезвеност. И да мина по същество, за да се дообясня по-хубаво. На 18 август 2017 година по телевизорите беше показано как някакъв „джихадист, ислямист, салафит, уахабит“ гази наред невинни минувачи по най-оживената улица в Барселона. Обичам този град. Избраха го, защото е пъстър, световен, „космополитен“ и посланията им ще стигнат до всички точки на света. Защо не избраха центъра на Бяла Слатина в понеделник сутрин, когато е пазарът? Само питам. Не че го пожелавам, в никакъв случай. Много често през последните години ми се налага да се радвам, че сме на задника на географията и никой не решава да осъществява тук проектите си за „групова динамика“. Втори път употребих този термин. Сега ще ви разкажа повече за него. Разбира се, оставям си място за съмнение и не се връзвам на сто процента на клиповете в ютюб, които показват как „тълпи от актьори“ участват в „постановката“ на ла Рамбла. Позволявам си да се усъмня също така и в официалната версия на телевизора. С което нанасям неописуема обида на либералите, това ми е ясно. Те смятат за малоумен всеки човек, който се съмнява в твърденията на телевизора и допуска, че има осъществяване на проект за „групова динамика“  в 9/11 и всички останали „терористични актове“.
Обществото ни лека полека се доближава до състоянието на флуидност, термин за контролиран хаос, въведен от психолога Курт Левин. Хубава фамилия. Левин и останалите експерти от Тависток издигат на много по-високо и софистицирано ниво идеите на Гюстав Льо Бон и неговата творба „Психология на тълпите“. Вие виждали ли сте тълпи? На мен напоследък ми се случва много често – в центъра на Китен или на Египетския пазар в Истанбул. Те си имат свои стадни закони. Вървят, вървят, овце на заколение. Гнусни са. Добавете към тълпата, в която ни превръща телевизорът и фейсбук, последните методи на специалистите от Тависток и ще получите нещо много мрачно и безрадостно. Ще получите флуидност. Благодарение на нея ще бъдат възможни още много събития като тези от Барселона и къде ли още не, за да се стигне до крайната цел на хитреците.
Ама тая война има много измерения, да знаете. И засяга всеки от нас съвсем лично. А ако питате възможни ли са днес освен хитри и морални лидери, като онези от златните векове, ще ви кажа – не!

Представете си да сте наказани. Не можете да напускате дома си, да виждате приятелите си, да ходите на любимите си места. А сега си представете да живеете така 18 години. Това е животът на главната героиня в янг-адълт романа на Никола Юн „Всичко, всичко” (който вече седмици наред оглавява класацията за най-продавани тийн книги в книжарници „Хеликон“).
Алегрична към буквално почти всичко, Маделин живее само в стерилната си къща с майка си и медицинската си сестра. Докато отсреща не се нанасят нови съседи, с момче на нейната възраст. Ето разговор с авторката на романа:

Колко книги или истории изобщо си писала преди този роман?
Всъщност написах само една книга, към която може би ще се върна някой ден, но още не е готова за света да я види. Харесвам идеите в нея, затова да се надяваме, че някой ден ще я пренапиша.

Какви са „темите” във „Всичко, всичко”?
За мен, книгата е за всички рискове, които поемаме в името на любовта и дали те си заслужават, дали любовта си заслужава усилията? Имам чувството, че всеки е бил влюбен в нещо или в някого толкова, че да завладее целия му живот. Но въпросът ми винаги е: ами ако го изгубим? Как продължаваме напред? Как продължава животът ни?
Мисля, че започнах да си мисля за това когато се запознах със съпруга ми. Аз съм изцяло влюбена в него. Луда съм по него. И когато го срещнах, знаех, че той е единственият. Тогава започнах да се тревожа: ами ако го блъсне кола или нещо друго ужасно му се случи? След това ни се роди дъщеричка и нещата станаха още по-лоши. Вече имах две любими същества, за които да се притеснявам. Рискът да загубиш любовта е ужасен. Мисля, че за това е книгата. Дали любовта във всичките ѝ форми си струва риска да загубиш всичко.

Какви истории би искала да видиш на пазара на книги през следващите години?
Един от приоритетите ми са истории с възможно най-разнообразни герои и сюжетни линии. Според мен има два вида книги – със сложни и разнообразни герои, проблемни книги и непроблемни книги. Според мен проблемните книги (които разглеждат различни проблеми в обществото) са толкова важни, че биха могли да спасяват животи. Ако минаваш през някакъв труден период и прочетеш книга, в която се говори за него, тя може да ти повлияе, да ти помогне да преодолееш проблема си. Така може буквално да ти спаси живота. Такива книги бих искала да чета повече.

Защо реши да включиш Клара (медицинската сестра) като герой в историята?
Мади имаше нужда от сестра като цяло, но ѝ трябваше и някой, който да ѝ помага да вижда света, освен майка ѝ. Така че беше абсолютно логично да създам такъв персонаж.

Очерта ли си схематично образа на Оли или идеята какъв да бъде героят ти дойде спонтанно?
Имах идея, не обичам да обмислям рамките предварително. Опитах да си представях какъв тип човек би се влюбил в Мади и веднага ми хрумна образът на Оли. Той е привлечен от нея, защото е имал труден живот у дома и е станал циничен. А тя има всички причини да бъде такава заради живота си, а не е. Това му харесва.

Прави ли голямо проучване около болестта на Мади и условията, при които трябва да живее тя?
Да, проучвах много, но така или иначе книгата не е медицинска. Не знам достатъчно добре какво би трябвало или не би трябвало да яде или пипа човек с такова заболяване. Книгата ми е повече за това да живееш, отколкото за това да си болен, затова не съм проучвала и описвала всички медицински неща в подробности. Исках да акцентирам върху това, как да се научим да живеем.

Превод Кристина Цонева, по материали от „Хъфингтън поуст”

Все още е трудно да си жена в онлайн пространството, осмелила се да навлезе в сфера, която много мъже смятат, че им принадлежи по право, например света на комиксите. Въпреки това, жените в индустрията упорито следват мечтите си и постигат невероятни резултати.

Редакторката на комиксите на „Марвел” Хедър Антос публикува в Туитър снимка, на която тя и няколко колежки пият млечни шейкове. Снимката е направена в памет на наскоро починалата тяхна колежка, издателката Фло Стейнбърг.

След което Хедър е залята от сексистки съобщения от онлайн тролове. Според тях такава снимка показва как феминистките опитват да завземат индустрията чрез подобна пропаганда.

Когато атаките стават по-сериозни, Антос получава разбиране не само от приятелките си от „Марвел”, а и от създатели на комикси от цялата индустрия. Те ѝ показват обичта и подкрепата си. Отправят различни съобщения във виртуалното пространство към всички, които мислят, че жените нямат място в комиксите.

Така се популяризира хаштагът „Направи ми млечен шейк” (#MakeMineMilkshake), с който фенове и артисти показват подкрепата си към жените в професията и към жените супергерои. Дамите от „ДиСи Комикс”, въпреки че компанията е основен конкурент на „Марвел”, също се включват в кампанията със своя групова снимка, вдъхновена от „Жената чудо“.

Превод: Кристина Цонева, по материали от „Индипендънт”